Том Клэнси - Всички страхове

Сигурно. Но нима имаше някакво значение? Бок не бе такъв човек. Не приличаше на арабите, които щяха да го приемат като кръвна обида. Европейците се отнасяха така спокойно към подобни неща. За Куати това отношение си оставаше загадка, но животът е пълен със загадки. Бок беше истински приятел. В това не можеше да има съмнение. Огънят в душата на Гюнтер гореше не по-малко бурно и мощно, отколкото в неговата собствена. Стана му неприятно, че събитията в Европа са направили живота на приятеля му толкова труден. Жена му — тикната в затвора. Децата му — откраднати. Само мисълта за това караше Куати да потръпва. Решението да имат деца бе глупаво. Куати никога не се бе женил и рядко прибягваше до женска компания. Онези европейски момичета преди десет години в Ливан. „Някои от тях нямаха дори двадесет години“ — спомни си с лека усмивка той. А знаеха неща, които едно арабско момиче никога няма да научи. Толкова страстни, горящи да покажат верността си. Сигурно го бяха използвали, както и той тях. Но в онези години Куати бе силен и страстен като всеки млад мъж.

Сега вече нямаше страсти. Чудеше се дали някога щяха отново да се появят. Надяваше се да стане така. Надяваше се да се възстанови достатъчно, за да има енергия за повече от едно занятие. Докторът казваше, че лечението върви добре. Справяше се доста по-успешно от другите. Дори и постоянно да се чувстваше изморен, дори и от време на време да имаше омаломощаващи пристъпи на гадене, не трябваше да губи кураж. Това бе нормално — не, дори повече от нормално. Бе добре. „Има реална надежда“ — казваше му всеки път докторът. И думите му не бяха просто обичайните успокоения, които изричат лекарите. Наистина се справяше добре. Наистина имаше шанс. Най-важното бе, че Куати имаше за какво да живее. Имаше цел. Той бе сигурен, че именно това все още поддържа огъня на живота у него.

— Какво е положението?

— Продължавай да си вършиш работата — отвърна по секретната сателитна телефонна линия доктор Кабът. — Чарли получи удар в кабинета си. — Последва пауза. — Сигурно това е най-доброто, което можеше да му се случи.

— Лиз Елиът ли заема мястото му?

— Точно така.

Райън присви устни в отвратена гримаса, сякаш току-що бе погълнал отвратително на вкус лекарство. Погледна часовника си. Кабът бе станал рано, за да се обади и даде инструкциите си. Джак не бе приятел с шефа си, но важността на мисията скъсяваше разстоянието между тях. „Дано и с Е. Е. да бъде същото“ — помисли си Райън.

— Добре, шефе. Излитам след час и половина, така че ще водим преговорите си по едно и също време. Както е по плана.

— Успех, Джак.

— Благодаря ви, докторе.

Райън изключи телефона. След това излезе от стаята за свръзка и се отправи към тази, в която бе настанен. Чантата му бе готова и го чакаше. Трябваше само да върже вратовръзката си. Той преметна сакото през рамо. Тук бе твърде топло за него, а на всичко отгоре отиваше на още по-топло място. Въпреки това щеше да се наложи да го облече. Още едно от странните правила на етикета, измислен, сякаш да причини на хората колкото се може по-голямо неудобство. Райън вдигна чантата си и излезе.

— Да си сверим ли часовниците? — цъкна с език Адлер, който чакаше отвън.

— Ей, Скот, това не съм го измислил аз!

— Все пак има смисъл… Колкото и малко да е той.

— Предполагам. Аз трябва да гоня самолет.

— Не се безпокой, не може да тръгне без теб — забеляза Адлер.

— Едно от предимствата на държавната служба, нали?

Райън огледа коридора. Бе празен, въпреки че израелците може би бяха успели да монтират подслушвателните си устройства. Е, дори и да е така, нека „Мосад“ ги слуша.

— Какво мислиш?

— Всичко върви по мед и масло.

— Нима?

— Да — усмихна се Адлер. — Сега е моментът, Джак. Идеята ти излезе доста добра.

— Тя не бе само моя. Пък и да не мислиш, че печеля нещо от нея? Никой няма да разбере какво точно се е случило.

— Нали ние знаем? Хайде да се захващаме за работа.

— Искам да ме уведомиш за реакцията им. Успех, синко.

— Мисля, че „мазелтов“ е чудесен израз — каза Адлер и пое ръката му. — Приятно пътуване.

Лимузината на посолството откара Райън право на летището. Самолетът вече чакаше със запалени мотори. Имаше разрешение за излитане и се отлепи от пистата само пет минути след качването на Джак. VC-20B се насочи на юг по продължение на израелската територия. После зави на изток над залива Акаба и навлезе във въздушното пространство на Саудитска Арабия.