Том Клэнси - Всички страхове

Бен Якоб отново смени тактиката.

— Аз дори ти плащам обяда, а моята страна съвсем не е богата като твоята.

Тонът му разсмя Джак.

— Бирата също е добра. Както каза, там, където си мислиш, че отивам, няма да я има. Ако наистина отивам там…

— Екипажът на самолета ти вече е обявил направлението на полета. Проверих.

— И това ми било секретност — отвърна Джак и прие новата бутилка, като се усмихна на келнера. — Ави, нека да не говорим повече за това. — Наистина ли си мислиш, че сме способни да заложим националната ви сигурност на карта?

„Да!“ — помисли си генералът, но не каза нищо. Предпочете да си замълчи. Но Райън не се поддаде и използва тишината, за да промени темата.

— Разбрах, че си станал дядо.

— Да. Дъщеря ми добави нови сиви кичури в брадата на баща си. И тя има дъщеричка. Леа.

— Имаш думата ми, Ави. Леа ще израсне в сигурна страна.

— И кой ще се погрижи за това? — попита Бен Якоб.

— Същите хора, които винаги са се грижили.

Райън се поздрави за отговора. Горкият човек наистина отчаяно се нуждаеше от информация и Джак се натъжи, че го показва толкова явно. „Е, дори и на най-добрите се случва да бъдат притиснати в ъгъла…“

Бен Якоб мислено си отбеляза да опресни досието на Райън. При следващата им среща трябваше да има повече информация. Генералът не обичаше да губи в нищо.

Доктор Чарлс Алден седеше в кабинета си и размишляваше. Разбира се, все още нямаше да напуска. Това щеше да увреди администрацията на Фаулър. Подписаната му оставка, която седеше на зеленото преспапие, бе за края на месеца. Но тя беше само за пред хората. От днес задълженият му свършиха. Той щеше да се показва, да чете доклади, да прави бележки, но работата му изцяло щеше да се върши от Елизабет Елиът. Президентът съжаляваше, но не го показа. „Съжалявам, че трябва да се разделим, Чарли. Наистина съжалявам. Особено пък в такъв момент. Но се страхувам, че това е единственото решение…“ Макар и да бе вбесен, Алден успя да запази самообладание в Овалния кабинет. Дори и Арни ван Дам се бе показал достатъчно човечен, за да забележи: „По дяволите, Чарли.“ Въпреки гнева от политическия удар по шефа му Арни поне бе намерил сили да покаже някаква симпатия. Но не и Боб Фаулър, закрилникът на бедните и беззащитните.

С Лиз бе още по-зле. Надменната кучка не продума, но погледът й говореше достатъчно красноречиво. В крайна сметка тя щеше да обере каймака. Знаеше го и вече предвкусваше удоволствието.

Официалното съобщение бе предвидено за сутринта. Но пресата вече знаеше. Можеха само да гадаят кой се е изпуснал. Елиът, празнувайки победата? Арни ван Дам, бързащ да овладее положението? Или дузината други?

Във Вашингтон преходът от славата към забвението е бърз. Притесненото изражение на секретарката му. Пресилените усмивки на останалите бюрократи в западното крило. Но забвението идваше след проблясъка от известност, целяща да разгласи факта. Също като присвяткащата светлина на избухваща звезда, обществената смърт е предшествана от оглушителни фанфари. Това бе работа на медиите. Телефонът се скъсваше да звъни. Сутринта пред къщата му чакаха поне двадесет журналисти с фокусирани камери и насочени в лицето му прожектори. И той бе разбрал какво се е случило, още преди да успеят да му зададат първия въпрос.

Тази тъпа малка кучка! С кравешките си очи, кравешкото си виме и широките си кравешки хълбоци. Как можа да сглупи толкова? Професор Чарлс Уинстън Алден стоеше в мекото си кресло и гледаше скъпото си бюро. Главата му се пръскаше от божа и той го отдаваше на гнева и стреса. И бе прав. Но пропусна да отчете, че кръвното му налягане се бе увеличило почти два пъти и стресът го караше да расте още. Пропусна да отбележи и факта, че през последната седмица не бе вземал лекарствата си. Като типичен професор той вечно забравяше малките неща, защото умът му се рееше из висините.

И бе изненадан. Всичко започна като нарастваща слабост в част от кръга на Уилям — кръвоносната система на мозъка. Предназначението му бе да подава кръв до всички клетки. С времето обаче той се състарява. Двадесетте години високо кръвно налягане и вземането на лекарствата само преди посещението при лекаря оказаха влиянието си. Към това се прибави и срутването на кариерата му, придружено с публично обезчестяване. Резултатът бе спукването на кръвоносния съд в дясната част на главата му. Свирепата мигрена внезапно се превърна в смърт. Очите на Алден широко се отвориха, а ръцете му посегнаха към черепа, сякаш се опитваха да предотвратят пръсването му. Но вече бе късно. Разкъсването се разшири и кръвта продължи да изтича. Важни части на мозъка му останаха без кислород, а мозъчното кръвно налягане се увеличи до степен, в която другите клетки бяха притискани до крайност.