Том Клэнси - Всички страхове

— Господи, чудя се дали въобще е нарисувал малка картина — промърмори Райън, а Адлер цъкна с език.

— Знаел е как да хване мига и да запечата лицето и погледа, нали? Готов ли си?

— Да — отвърна Джак. Чувстваше се странно уверен в себе си.

— Господа! — каза О’Тул, докато отваряше вратата. — Ще ме последвате ли оттук, моля?

Прекосиха още една подобна стая. В нея имаше две празни секретарски бюра и врата, висока поне четири метра.

Кабинетът на кардинал Джовани Д’Антонио в Щатите сигурно щеше да бъде използван за бална зала. Таванът бе изрисуван с фрески, а стените — облицовани със синя коприна. Върху дъските по пода се простираха няколко килима, с всеки от които можеше да се покрие средно голяма гостна. Най-нова изглеждаше мебелировката. Сигурно не бе на повече от двеста години. Брокатените възглавнички чудесно допълваха позлатените резбовани крака на столовете. Голям сребърен сервиз сочеше мястото, където Райън и Адлер трябваше да седнат.

Кардиналът стана иззад бюрото си и се приближи с царствената усмивка на коронована особа, посрещаща любимия си министър. Д’Антонио бе нисък на ръст. Личеше, че се храни добре, защото можеше да мине поне без двадесет от килограмите си. Въздухът в стаята издаваше, че е пушач — навик, от който отдавна трябваше да се е отказал, тъй като наближаваше седемдесетте. Старото му топчесто лице бе озарено от благородство. Син на сицилиански рибар, Д’Антонио имаше лукави очи, предполагащи тежък характер. Явно петдесетте години църковен живот не бяха успели да го променят напълно. Райън знаеше произхода му и лесно можеше да си представи как преди много години кардиналът е теглил мрежите от лодката на баща си. Непосредствеността е доста полезно качество за един дипломат, какъвто всъщност бе Д’Антонио, независимо от призванието си. Кардиналът, както и повечето му колеги във Ватикана, бе полиглот. Въпреки че невъзможността да разполага с ВОЙНИЦИ пречеше на усилията му да промени света, тридесетте години в занаята го бяха направили доста умел. Паралелът му в разузнаването би бил влиятелен агент, уважаван навсякъде и склонен да изслуша всяко мнение, различно от неговото. Разбира се, той поздрави първо Адлер.

— Толкова е хубаво, че се срещаме отново, Скот.

— За мен е удоволствие, ваше високопреосвещенство.

— Добре дошли, доктор Райън. Доста сме слушали за вас.

— Благодаря ви, ваше високопреосвещенство.

— Моля, заповядайте — покани ги Д’Антонио на една кушетка. Тя бе толкова красива, че Райън просто се страхуваше да се отпусне на нея. — Кафе?

— Да, благодаря ви — отвърна Адлер вместо двамата.

Епископ О’Тул наля кафето и седна да записва.

— Благодаря ви, че ни приехте въпреки краткото предизвестие — започна Скот.

— Глупости.

Райън изумено изгледа инструмента за подрязване на пури, който се появи от расото на кардинала. Приличаше на сребърен, но вероятно бе от неръждаема стомана. Д’Антонио грижливо обработи голямата кафява пура и запали със златна запалка. Не последва никакво извинение за пороците на плътта. Все едно че кардиналът дискретно бе свалил благородството си, за да не притеснява гостите. „По-вероятно е — помисли Райън — просто да работи по-добре с пура в ръка.“ Нали и Бисмарк е бил същият.

— Вече сте запознати в общи линии с плана ни — каза Адлер.

— Si. Трябва да кажа, че го намирам за твърде интересен. Знаете, разбира се, че преди известно време Светият отец предложи нещо подобно.

Райън вдигна поглед. Не бе чувал за това.

— Когато инициативата се появи за пръв път, писах статия за достойнствата и — обади се отново Адлер. — Слабостите произтичаха от невъзможността да се постигне пълна сигурност. Но войната в Залива промени положението. Надявам се, разбирате, че нашият план…

— Вашият план е напълно приемлив — прекъсна го с царствен жест Д’Антонио. — Нима може да бъде обратното?

— Точно това искахме да чуем, ваше високопреосвещенство — взе чашата си Адлер. — Имате ли някакви резерви?

— Ако между страните има добра воля, то ние ще бъдем в състояние да преодолеем различията. Ако между участниците се постигне пълно съгласие, то в такъв случай безрезервно ще приемем плана ви. Но трябва да гарантирате еднакво отношение за всички — проблеснаха старческите очи.

— Мисля, че е напълно възможно — отвърна сериозно Адлер.

— Аз съм на същото мнение. В противен случай излиза, че сме обикновени шарлатани. Какво мислят руснаците?