Том Клэнси - Всички страхове

— Моята работа е по-друга, Скот.

— Знаеш ли какво ще стане, ако планът се осъществи?

— Честно казано, никога не съм мислил.

— А трябва. Никога нито едно добро дело не остава невъзнаградено.

— Да не би да имаш предвид държавния секретар Талбът?

— Не, не него. Определено не шефа.

Райън вдигна глава, за да види как някакъв камион им прави път. Италианският офицер, който караше най-вдясно от групата мотори, не бе извъртял кормилото си и на милиметър.

— Аз не съм в играта заради облаги. Просто ми хрумна една идея. Това е всичко. А сега се опитвам да прокарам пътя за осъществяването й.

Адлер леко поклати глава, но не отговори. „Господи, как си могъл да се задържиш толкова дълго на държавна служба?“ — помисли си той.

Раираните костюми на швейцарската гвардия са измислени от Микеланджело. Също като червените туники на английските гвардейци, и те са отживелица от миналата ера, в която е имало смисъл войниците да носят ярки облекла. Днес униформите и на швейцарските, и на английските войници се пазят единствено като атракция за туристите. Старомодността им крие някакво очарование. Гвардейците на Ватикана са въоръжени с алебарди — ужасни брадви с дълга дръжка, замислени да свалят рицарите от конете им. Или пък да осакатяват самите коне, тъй като животните не са много добри войници. Войната винаги е била практично занимание. Веднъж паднал на земята, рицарят става безпомощен. Бронята му се отваря с не по-голямо усилие от черупката на стрида и с почти толкова угризения. „Хората смятат средновековните оръжия за романтични — помисли си Райън, — но в предназначението им няма нищо романтично.“ Пушките само надупчват човек, докато алебардите можеха да го разфасоват като пиле. Разбира се, и двете оръжия убиваха, но пушките поне правеха погребението по-достойно.

Швейцарските гвардейци бяха въоръжени и с пушки швейцарско производство. Правеха ги в концерна СИГ. Освен това не всички носеха ренесансови костюми. Атентатът срещу Йоан Павел II бе накарал отците да се погрижат за по-специално обучение на защитниците си. Те го получаваха съвсем дискретно, той като в противен случай репутацията на Ватикана щеше да пострада. Райън се зачуди каква ли бе политиката на Светия престол по отношение на използване на въоръжена сила. Дали началникът на гвардейците бе съгласен с наложените му правила от хора, които не одобряваха нито заплахите, нито пък решителните мерки, необходими за предотвратяването им. Но Джак знаеше, че войниците щяха да направят всичко възможно, ако се наложеше. Може би щеше да има караници и препирни, но не повече от нормалното в този бизнес.

Посрещна ги ирландски епископ на име Шеймъс О’Тул. Гъстата му червена коса съвсем не подхождаше на свещеническото облекло. Райън пръв излезе от лимузината и веднага се запита дали трябва да целуне пръстена на О’Тул или не? Не знаеше как да постъпи. Не бе виждал епископ от времето ни първото си причастие в Балтимор. А тогава беше в шести клас. О’Тул обаче бързо разреши проблема, като пое ръката на Райън в мечешки си лапи.

— На света има толкова много ирландци! — каза той с лъчезарна усмивка.

— Все някой трябва да поддържа реда, ваше преосвещенство.

— Правилно, правилно.

След това О’Тул насочи вниманието си към Адлер. Скот бе евреин и не възнамеряваше да целува ничий пръстен. — Ще ме последвате ли, господа?

Епископ О’Тул ги въведе в сграда, за чиято история спокойно можеха да се напишат три тома, към които да се прибави и албум с илюстрации за архитектурата и произведенията на изкуството в нея. Джак едва забеляза двата метални детектора, монтирани на третата врата. Те бяха толкова изкусно прикрити, че работата сигурно щеше да направи чест и на Леонардо да Винчи. Също като в Белия дом. Не всички швейцарски гвардейци носеха униформи. Някои от цивилните, сновящи из залите, бяха твърде млади и твърде стройни, за да са бюрократи. Общото впечатление на Джак бе, че се намира в нещо средно между стара художествена галерия и манастир. Свещениците носеха раса, а монахините — от тях също имаше доста — явно не одобряваха полуцивилното облекло, възприето от американските им посестрими. Райън и Адлер бяха оставени да почакат в някаква стая. Но това едва ли имаше за цел да ги притесни. По-скоро им даваше възможност да се полюбуват на прекрасната обстановка. На отсрещната стена висеше една мадона на Тициан и Джак не пропусна да я огледа добре, докато епископ О’Тул обявяваше пристигането им.