Том Клэнси - Всички страхове

— Няма да ни пречат. Дори се надяваме открито да ни подкрепят. Във всеки случай с проблемите, които имат сега…

— Наистина. Могат само да спечелят от стабилността в региона, стабилността на пазара и международното сътрудничество.

„Удивително — помисли си Райън. — Удивително, колко бързо са се приспособили хората към промените в света. Сякаш са ги очаквали. Но не са. Нито един от тях. Ако само преди десет години някой бе изразил подобно предположение гласно, сигурно щяха да го тикнат в лудницата.“

— Точно така — съгласи се заместник държавният секретар и остави чашата на масата. — А сега по въпроса за разгласяването.

Последва нов царствен жест.

— Разбира се, ще поискаме да го направи Светият отец.

— Колко сте проницателен — забеляза Адлер.

— Въпреки възрастта си все още не съм напълно оглупял — отвърна кардиналът. — А журналистите?

— Предпочитаме да не знаят.

— За Ватикана това не е проблем, но при вас? Кой знае за инициативата?

— Малцина — намеси се за пръв път Райън. — Дотук добре.

— Но следващото ви посещение… — не довърши Д’Антонио, който не знаеше къде точно ще отидат, но не му бе трудно да се досети.

— Там може да има проблеми — отбеляза предпазливо Райън. — Ще видим.

— И аз, и Светият отец ще се молим за успеха на мисията ви.

— Може би този път молитвите ви ще бъдат чути — предположи Райън.

След петнадесет минути VC-20B отново излетя. Той се издигна и се насочи на юг през Италия към следващата си спирка.

— Господи, доста бързо приключихме — забеляза Джак, когато лампичката за предпазните колани изгасна.

Той обаче не откопча своя. Адлер запали цигара и издуха дима към прозореца на илюминатора.

— Джак, намираме се в една от онези ситуации, при които или действаш бързо, или се проваляш — усмихна се той. — Срещат се доста рядко, но все пак ги има.

Стюардът — този път бе мъж — подаде и на двамата копие от факсимилето, което току-що бе пристигнало.

— Какво? — намръщи се Райън. — Какво става?

Хората във Вашингтон често нямат време за вестници. Поне не за всичките. Вестник „Ди Ърли Бърд“ има задачата да помогне на държавните служители, като отразява по-важните неща в пресата. Сутрешните издания на всички големи американски вестници пристигат в окръг Колумбия със самолет. И още преди изгрев-слънце статиите, засягащи държавните операции по един или друг начин, вече са подбрани. След това материалите се изрязват, размножават се и се пускат по различните кабинети, чиито служители имат задачата да повтарят същата процедура и за шефовете си. Този процес е особено труден за Белия дом, където хората се интересуват от абсолютно всичко.

Доктор Елизабет Елиът бе специален помощник на президента по въпросите на националната сигурност. Тя бе пряко подчинена на доктор Чарлс Алден, който имаше същата титла, но без прилагателното „специален“. Тази сутрин Лиз, наричана още Е.Е., носеше моден ленен костюм. Последните модни тенденции повеляваха на бизнес дамата да се облича не по мъжки, а по женски маниер. Идеята бе, че по този начин и най-завеяните мъже ще могат да правят разлика между себе си и жените. Пък и нямаше смисъл от прикриване на истината. А истината бе, че доктор Елиът имаше доста привлекателна фигура и обичаше дрехите, подчертаващи този факт. Висока метър и седемдесет и два, с фино тяло, поддържано с изморителна работа и лоша храна, тя съвсем не бе възхитена, че е втора цигулка на Чарли Алден. Пък и Алден бе завършил Йейл. От своя страна Лиз до неотдавна преподаваше политология в Бенингтън и отказваше да се съгласи с факта, че Йейл е смятан за най-престижния университет. Който и да го твърдеше.

Програмата й в Белия дом бе значително по-лека от предишната. Особено пък сега в Отдела по национална сигурност. Президентът Фаулър съвсем не смяташе, че най-важното нещо сутрин е докладът на разузнаването. Ситуацията в света бе доста по-спокойна от тази при предшествениците му и основното внимание на президента заемаха вътрешните проблеми. А коментарите по въпроса можеха да се научат от сутрешните новини. Фаулър използваше това предимство, като гледаше две или повече програми наведнъж — странност, вбесявала жена му и все още учудваща помощниците му. Привичката на президента позволяваше на доктор Алден да идва на работа не по-рано от осем сутринта. След като изслушваше докладите на помощниците си, той отиваше да информира Фаулър към 9,30. Президентът не обичаше да се занимава със служителите на ЦРУ. Затова именно Е. Е. трябваше да пристига в шест, да преглежда пощата и куриерските съобщения, да ги сверява с дежурните офицери в ЦРУ (които също не харесваше) както и със съответните служители в отбраната и Държавния департамент. Освен това трябваше да прочете „Ди Ърли Бърд“ и да подбере статиите, интересуващи почитаемия доктор Чарли Алден.