Том Клэнси - Всички страхове

Възможно ли е всичко да е лъжа? Ужасна грешка? Нима двамата с Петра бяха убивали експлоататорите напразно?

Но това нямаше значение, нали? Не и за Гюнтер Бок. Не сега. Скоро отново щяха да го подгонят. Още едно сигурно кътче щеше да се превърне в ловен резерват за враговете му. Ако българите предоставеха сведенията си на руснаците и ако руснаците реагираха достатъчно бързо, адресът и новата му самоличност може би вече пътуваха към Вашингтон. Оттам пътят до управлението на Бундеснахрихтендийнст бе кратък и само след седмица можеше да се озове в килия, близка до тази на Петра.

Петра с нейната кестенява коса и сини смеещи се очи. Толкова студени за жертвите й и толкова топли за приятелите. Тя бе толкова добра майка на Ерика и Урсула. И с тази задача, както и с всички други, се бе справила с лекота. А сега бе предадена от лъжливи приятели, затворена като животно и откъсната от децата си. Обичната му Петра — приятелка, любовница, съмишленик, съпруга. Откъсната от живота. И отново го караха да се отдалечи от нея. Трябваше да намери начин да промени нещата. Но първо трябваше да се махне оттук.

Бок захвърли вестника и почисти кухнята. Когато свърши, събра багажа си в една чанта и излезе от апартамента. Асансьорът отново бе повреден и той слезе пеша от четвъртия етаж. Когато излезе на улицата, хвана трамвай. Час и половина по-късно бе на летището. Имаше дипломатически паспорт. Всъщност той притежаваше шест такива, скрити грижливо под хастара на руския му куфар. И тъй като Гюнтер Бок бе предпазлив човек, три от тях представляваха дубликати на паспортите на действащи български дипломати. Външното министерство знаеше за съществуването им. Това му гарантираше достъп до най-добрия съюзник на международните терористи — въздушния транспорт. Още преди дванадесет по обяд самолетът му се отлепи от пистата и се отправи на юг.

Самолетът на Райън се приземи на едно военно летище край Рим малко преди 12,00 часа местно време. Само няколко минути преди това от Москва бе пристигнал друг VC-20B, принадлежащ на 89-о военновъздушно крило. Черната лимузина очакваше пътниците и от двата полета.

Заместник държавният секретар Скот Адлер посрещна Райън, който слизаше от самолета си, със скептична усмивка.

— Е? — попита Джак, надвиквайки шума.

— Потръгна.

— По дяволите — извика Райън и хвана ръцете на Адлер. — Колко още чудеса ще се случат тази година?

— Колко искаш?

Адлер бе професионален дипломат, който дължеше мястото си в Държавния департамент на Съветския съюз. Той говореше отлично руски, бе запознат с политиката им — както минала, така и настояща — и разбираше руснаците по-добре от когото и да е друг в правителството. Дори по-добре от самите руснаци.

— Знаеш ли кое е най-трудното в цялата работа?

— Да свикнеш да чуваш „да“ вместо „нет“ от човека срещу теб, така ли?

— Това разваля цялото удоволствие от преговорите. Когато и двете страни са разумни, дипломацията наистина става ужасна работа — изсмя се Адлер, докато колата потегляше.

— Е, поне ще преживеем нещо ново — забеляза Райън.

Той се обърна да изгледа самолета си, който се подготвяше за излитане. До края на пътуването двамата с Адлер щяха да бъдат заедно.

Придружавана от обичайния усилен ескорт, лимузината се отправи към центъра на Рим. „Червените бригади“, които преди няколко години бяха почти унищожени, отново развиваха дейност. Но дори и да не беше така, италианците винаги внимаваха при посещенията на чуждестранни знаменитости. На предната дясна седалка седеше някакъв мъж със сериозно изражение и „Берета“ в ръка. Пред тях и зад тях се движеха по две патрулиращи коли, а мотоциклетите бяха достатъчно за цяло състезание. Бързото напредване по античните римски улици накара Райън да съжалява, че е напуснал самолета. Явно всеки италиански шофьор имаше амбиция да стане пилот във „Формула“-1. Райън щеше да се чувства по-сигурен в обикновена кола, управлявана от Кларк по страничните пътища. В сегашното положение обаче охраната му изискваше известна церемониалност, без да се пренебрегва практичната й страна. Разбира се, имаше и още едно опасение…

— Май не сме много дискретни, а? — промърмори Джак към Адлер.

— Не се притеснявай. Всеки път, когато идвам тук, се повтаря едно и също. На теб да не би да ти е за пръв път?

— Да. Никога не съм идвал в Рим. Чудя се как съм успял да го пропусна. Заради историята и всичко друго.

Райън се обърна към колегата си. Мисълта, че прави история, не му бе хрумвала досега. Да не говорим за опасностите, които криеше.