Том Клэнси - Всички страхове

„Сякаш съм някаква скапана, превъртяла секретарка“ — пенеше се Е. Е.

Тя смяташе Алден за човек на противоречията. Либерал, говорещ консервативно, женкар, защитаващ женските права, и внимателен мъж, който сигурно използваше съпругата си като домакинска прислужница. Че освен това се славеше като талантлив наблюдател, удивително способен пророк и автор на дузина книги — всичките дълбокомислени и проницателни, — нямаше значение. Той бе заел мястото, обещано й още докато Фаулър се намираше на светлинни години от Белия дом. Компромисът, поставил Алден в западното крило, а нея на партера, бе само едно от действията, които политиците използваха, за да нарушат обещанията си, без дори да се извинят. Вицепрезидентът поиска и получи своето — настани един от хората си в кабинета, предназначен за нея. А Е. Е. бе изритана в най-хубавата канцелария на партера. В замяна на това бъдещият вицепрезидент разгорещено се бе впуснал в предизборната кампания, накланяйки везните в полза на Фаулър. Именно той бе осигурил подкрепата на Калифорния, без която Робърт Дж. Фаулър все още щеше да бъде губернатор на Охайо. И така Елизабет получи тесничката канцелария на партера и започна да изпълнява ролята на секретарка и/или административен помощник на някакъв си възпитаник на Йейл. Той пък от своя страна веднъж месечно се появяваше по телевизията, за да си бъбри с хората от кабинета, докато тя стои в резервите.

Доктор Елизабет Елиът бе в обичайното си утринно настроение — мрачно. Че е така, можеше да свидетелства всеки служител от персонала на Белия дом. Тя излезе от канцеларията си и се гмурна в бъркотията по коридорите, за да си вземе чаша кафе. Силната напитка още повече развали настроението й. Тази мисъл я накара да се усмихне вътрешно. Тя не си правеше труда да раздава усмивки на охраната, покрай която минаваше всяка сутрин. В крайна сметка те бяха само ченгета, а те не са нещо, за което си струва да се напрягаш. Храната се сервираше от флотски стюарди. Единственото им добро качество бе, че са предимно емигранти и в голямата си част филипинци. В тяхно лице тя виждаше срамното наследство на американската колониална политика. Секретарките и другият помощен персонал не се подбираха с оглед политическите им пристрастия. В една или друга степен те бяха просто бюрократи. Важните хора в сградата си оставаха политиците. Е. Е. пазеше чара си единствено за тях. На свой ред хората от охраната не й отделяха повече внимание, отколкото се полага на кучето на президента, каквото той нямаше. И те, както и професионалистите, обслужващи Белия дом, се интересуваха единствено от изпълнението на задълженията си. Пристигането и заминаването на най-различни егота в човешки облик не ги интересуваха. Хората се сменяха, а професионалистите оставаха. Кастовата система на Белия дом има дълга история. Всяка от прослойките в нея смята другите за по-низши.

Елиът се върна в канцеларията си, остави кафето на бюрото и се протегна. За разлика от Бенингтън въртящият се стол бе удобен — както впрочем и всичко в Белия дом. Дългите седмици на ранни ставания и среднощна работа обаче си казваха думата и физическото напрежение се трупаше върху психическия тормоз. Тя си каза, че трябва да поднови упражненията. Поне да започне да се разхожда. Много от служителите използваха обедната почивка за това. По-енергичните дори бягаха. Някои от жените например не пропускаха шанса да се раздвижат с несемейните офицери от охраната. Явно късите прически и опростеното мислене, което вървеше в комплект с офицерската униформа, им допадаха. Но Е. Е. нямаше време за подобни волности и затова се протегна още веднъж, преди отново да седне на стола с тиха ругатня. Вместо да си остане директор на катедра в най-престижния женски колеж, тя се бе превърнала в секретарка на някакво си парвеню от Йейл. Но ругатните нямаше да помогнат и тя се залови за работа.

Вече бе прочела половината „Бърд“ с жълт флумастер в ръка. Обърна на нова страница. Статиите бяха подредени неравномерно. Тази глупава подредба я дразнеше още повече, защото Е. Е. имаше мания за ред. В началото на единадесета страница се мъдреше малка статия от „Хартфорд Коурант“. „БАЩИНСТВОТО НА АЛДЕН“ — гласеше заглавието. Ръката й замръзна във въздуха.

— Какво?

„Тази седмица в Ню Хейвън госпожица Марша Блум ще попълни документ, с който обявява за баща на дъщеря си професор Чарлс У. Алден. Бивш председател на историческата катедра в Йейл, в момента той изпълнява длъжността съветник по националната сигурност на президента Фаулър. Госпожица Блум, която е кандидат за докторска титла по руска история, твърди, че с професора я свързва двегодишна връзка. Тя възнамерява да съди Алден за издръжка…“