Том Клэнси - Всички страхове

Дубинин тъкмо си помисли, че е време да намали скоростта. Може би още хиляда метра. Той чувстваше, че рискът му се е оказал успешен. Предположението му, че американската подводница ще остане близо до повърхността, звучеше напълно разумно. Ако бе познал, то в такъв случай препускането точно под слоя — той се движеше на сто и десет метра дълбочина — нямаше да позволи на американците да го чуят. Те щяха да се объркат от шума на повърхността. Тогава Дубинин щеше да проведе останалата част от претърсването си по-предпазливо. Той вече бе на път да се поздрави за доброто тактическо решение.

— Торпедо дясно на борд — изкрещя старши лейтенант Рюков от хидроакустичния пост.

— Рулят наляво. Пълен напред. Къде е торпедото?

— Под нас. Ъгъл петнадесет градуса.

— Аварийно изплаване! Веднага! Нов курс три-нула-нула!

Дубинин влетя в хидроакустичната кабина.

— Какво, по дяволите, става?

Рюков беше блед.

— Не мога да чуя шум от перки… проклетият сонар… май се отдалечава… не, идва към нас!

Дубинин се обърна.

— Контрамерки — три — сега!

— Кутиите са изстреляни!

Операторите на „Адмирал Лунин“ изстреляха три петнадесетсантиметрови кутии, пълни с газ. Те изпълниха водата с мехурчета и по този начин създадоха нова цел за торпедото, но този път неподвижна. То вече бе усетило присъствието на подводницата и се насочваше към нея.

— Издигаме се нагоре — извика старпомът. — Скорост двадесет и осем възела.

— Когато се издигнем до петнадесет метра, изправете лодката. Не се страхувайте, че ще ни изхвърли на повърхността.

— Слушам! Тридесет и девет възела.

— Изгубих го. Завоят пречи на активния хидролокатор да си върши работата — вдигна отчаяно ръце Рюков.

— Значи трябва да потърпим — каза Дубинин. Шегата не бе много остроумна, но подейства на хидроакустичния екип като глътка въздух.

— „Орион“ е подгонил преследвача ни, сър. Току-що улових много слаб шум в ултразвуковия сектор на две-четири-нула. Това е наше торпедо модел 50, сър.

— То трябва да свърши работа — забеляза Рикс. — Слава богу!

— Минаваме през петдесетте метра. Подводницата се изправя. Ъгъл десет градуса към повърхността. Скорост тридесет и един възела.

— Контрамерките ни не свършиха работа… — забеляза Рюков.

Пасивният сонар вече функционираше и торпедото все още бе там.

— Значи не се чува шум от винт?

— Никакъв… Дори и при тази скорост би трябвало да го чувам.

— Сигурно е от новите…

— Модел 50 ли? Разправят, че е хитър малък пакостник.

— Сега ще проверим. Нали не си забравил как се плава на повърхността, Евгени? — усмихна се Дубинин.

Старпомът чудесно свърши работата си по овладяване на лодката, но десетметровите вълни на повърхността гарантираха, че подводницата ще се покаже над водата поне за момент. Когато „Акулата“ застана успоредно на повърхността, торпедото беше само на някакви си триста метра зад нея. Американското торпедо за борба с подводници модел 50 не бе просто хитро, а направо брилянтно оръжие. То бе открило и подминало контрамерките, наредени от Дубинин, само преди минути и сега с помощта на ултразвуковия си сонар търсеше подводницата, за да изпълни задачата си. Но тук физичните закони се намесиха на страната на руснаците. Широко разпространеното мнение, че звуковите вълни на сонара се отразяват от корпуса на подводницата, не е вярно. Всъщност те се отразяват от въздуха в лодката или по-точно от границата между въздуха и водата, която звукът не може да премине. Модел 50 бе програмиран да отъждествява тези граници с кораби. Докато преследваше жертвата си, торпедото започна да прехваща огромни кораби в целия обсег на сонара си. Това бяха вълните. Въпреки че оръжието бе настроено така, че да избягва плоските повърхности, инженерите му явно не се бяха съобразили с бурното море. Модел 50 си избра най-близкото очертание на кораб, насочи се срещу него и изхвръкна във въздуха като летяща риба. То падна на гребена на поредната огромна вълна, прехвана новата цел и отново подскочи. Този път торпедото се отклони под малък ъгъл. Динамичните сили го накараха да се обърне на север и да се спусне към нова вълна. Корабите бяха навсякъде. То се насочи наляво и се удари в друга вълна. Този път обаче ударът бе достатъчно силен, за да го взриви.

— Отървахме се на косъм! — каза Рюков.

— Е, не чак на косъм. Взриви се на хиляда метра от нас, а може би и на повече. — Капитанът се обади на мостика: — Намалете скоростта на пет възела и се спуснете на пет метра.