Том Клэнси - Всички страхове

— А как разбираме ние?

— По ССПЛ, по радиосигнали или… О, не. Възможно ли е този идиот да не се е преместил?

— На президента ли ще се обаждаш? — попита полковник Барнс.

— Предполагам, че ще се наложи — отвърна Росели и вдигна телефона.

— Президентът слуша.

— Сър, обажда се капитан първи ранг Джим Росели от Националния военен команден център. В залива на Аляска имаме аварирала подводница. Това е „Мейн“ — ракетоносец от клас „Охайо“. Винтът е повреден и не могат да маневрират, сър. Към нашата лодка се приближава съветска атакуваща подводница, която вече е само на десет мили. В района се намира и един самолет Р-3С „Орион“ ASW, който преследва руснаците. Командирът му чака заповед за атака, сър.

— Мислех си, че те не могат да откриват нашите ракетоносци.

— Никой не може, сър. В този случай обаче сигурно са използвали насочваща апаратура, която е открила подводницата ни по сигналите й за помощ. „Мейн“ е ракетоносец, включена е в ЕОП и се намира в Бойна готовност — ДВЕ. Това се отнася и за „Орион“, който й служи за прикритие. Те чакат заповедите ви, сър.

— Колко е важна „Мейн“ за нас? — попита Фаулър.

С отговора се зае генерал Фремънт.

— Сър, подводницата е част от ЕОП. При това важна част. На борда й се намират двеста изключително точни бойни глави. Ако руснаците успеят да ги обезвредят, ще ни нанесат сериозен удар.

— Колко сериозен?

— Сър, загубата на „Мейн“ отваря голяма дупка в плана ни. Лодката е въоръжена с ракети D-5, предназначени за контраудар. Целта им са руските ракетни полкове и командни пунктове. Ако с „Мейн“ се случи нещо, ще са ни необходими часове, за да запълним липсата.

— Капитан Росели, вие сте от флота, нали?

— Да, господин президент. Трябва да ви кажа нещо, сър. Допреди няколко месеца аз бях командир на Златния екипаж на „Мейн“.

— Колко бързо трябва да вземем решението?

— Сър, „Акулата“ се движи с двадесет и пет възела и в момента се намира на около двадесет и пет хиляди метра от лодката ни. Технически погледнато, „Мейн“ вече е в обсега на торпедата им.

— Какви са възможностите?

— Можете да наредите или да не наредите атака — отвърна Росели.

— Генерал Фремънт?

— Господин президент… не, капитан Росели?

— Да, генерале.

— Сигурен ли сте, че руснаците се движат точно към нашата лодка?

— Сведенията по този въпрос са доста категорични, сър.

— Господин президент, мисля, че трябва да се защитаваме. Руснаците няма да са много доволни от нападението срещу подводницата им, но в крайна сметка тя е атакуваща, а не стратегическа. Ако ни попитат защо сме го направили, можем да им обясним. На мен обаче ми се иска да ги попитам защо са наредили на лодката си да се движи в тази посока. Те без съмнение знаят, че това ще ни разтревожи.

— Капитан Росели, имате разрешението ми да наредите въздушна атака срещу подводницата.

— Тъй вярно, сър.

Росели вдигна другия телефон:

— СИВА МЕЧКА, тук е МРАМОРНА ГЛАВА — настоящото кодово наименование на НВКЦ. — Националното командване одобрява, повтарям, одобрява молбата ти. Потвърди.

— МРАМОРНА ГЛАВА, тук е СИВА МЕЧКА. Приехме разрешение за атака.

— Потвърждавам.

— Прието. Край.

„Орион“ се зае със задачата. Сега вече дори и пилотите усещаха въздействието на времето. Тъмните облаци и големите вълни ги караха да се чувстват така, сякаш летят през безкраен неравен коридор. Това бе лошо. Но имаше и нещо хубаво: целта им действаше по възможно най-глупавия начин. Движеше се с голяма скорост и над термоклина, така че бе невъзможно да я изгубят. На опашката на самолета бе прикрепено устройство, наречено „Магнитен детектор на аномалии“. Детекторът съобщаваше за измененията в земното магнитно поле като например тези, причинени от големия метален корпус на подводница.

— Как я карате там отзад? — попита пилотът.

— Контактът е стабилен. Атомна подводница, и то със сигурност руска. Според мен е време най-сетне да го направим.

— Става — отвърна пилотът.

— За бога — измърмори помощникът му.

— Отворете вратите.

— Отварят се. Предпазителите са изключени, оръжието е готово.

— Аз също съм готов — каза офицерът, отговарящ за тактическите операции. — Поемам управлението.

Стана прекалено лесно. Пилотът изравни самолета с целта и…

— Пускам го сега! Торпедото е пуснато! Пилотът даде газ и качи самолета с неколкостотин метра по-горе.

Торпедото ASW модел 50 изхвръкна от самолета и малкият му парашут се отвори. Но още щом оръжието достигна водата, той автоматично се откачи. Новото торпедо се задвижваше от по-тих двигател и бе програмирано така, че да не издава никакъв шум, докато не достигне дълбочината на целта — сто и десет метра.