Том Клэнси - Всички страхове

Фаулър почти избухна. Все едно че слушаше футболен мач по радиото и…

— Какво означава всичко това!

— Все още не знаем, сър… Преместваме се в Узхур. Тук също не се вижда раздвижване. В Узхур разполагат с новия вариант на СС-18 — модел 5. Не, тук няма камиони. Виждат се само часовите. Господин президент, според мен и тук часовите са повече от нормалното. Сега идва ред на Гладкой… Това ще ни отнеме една-две минути…

— Защо са там онези камиони? — попита Фаулър.

— Сър, всичко, което мога да ви кажа, е, че май работят по ракетите.

— По дяволите! Какво правят?! — изкрещя Фаулър в микрофона.

Тонът на отговора не бе толкова спокоен, колкото преди няколко минути.

— Сър, засега просто не можем да ви кажем.

— Тогава кажете ми какво знаете!

— Господин президент, както вече ви казах, тези ракети са стари, трудни за поддържане и предназначени за унищожаване. Но руснаците изостават от графика. И в трите полка, въоръжени със СС-18, има усилена охрана, но в Алейск силозите бяха отворени, до всяка ракета имаше обслужващ камион и около тях работеха хора. Това е всичко, което може да се каже от снимките, сър.

— Господин президент — намеси се генерал Борщайн, — майор Костело ви каза всичко, което може.

— Генерале, вие твърдяхте, че от снимките ще получим полезна информация. Къде е тя?

— Сър, фактът, че в Алейск има раздвижване, може да се окаже важен.

— Но вие не знаете на какво се дължи това раздвижване!

— Не, сър, не знаем — призна глуповато Борщайн.

— Възможно ли е да подготвят ракетите си за изстрелване?

— Да, сър, това е една от възможностите.

— За бога.

— Робърт — каза съветничката по националната сигурност, — започвам все повече да се плаша.

— Сега нямаме време за това, Елизабет. — Фаулър се стегна. — Не трябва да губим контрол над себе си и положението. Не трябва. Трябва да убедим Нармонов…

— Робърт, нима не разбираш! Това не е той. Единственото логично обяснение е, че не е той. Ние просто не знаем срещу кого сме изправени!

— И какво можем да направим?

— Не знам!

— Който и да стои срещу нас, не може да иска ядрена война. Никой не иска. Това е лудост — увери я президентът почти с родителски тон.

— Сигурен ли си? Наистина ли си сигурен, Робърт? Та те се опитаха да ни убият!

— Дори и да си права, сега не трябва да мислим за това.

— Но не можем да не мислим. Щом са се опитали веднъж, са способни да го направят отново! Нима не разбираш!

Хелън д’Агустино, която стоеше само на няколко метра зад президента, разбра, че миналото лято съвсем точно е преценила Лиз Елиът. Тя бе колкото наперена, толкова и страхлива. Ето кой съветваше президента сега. Фаулър стана от стола си и тръгна към банята. Пит Конър го последва, но не влезе с него, защото дори и президентите имат нужда от усамотение на това място. Дага погледна доктор Елиът. Лицето й беше — „какво?“ — запита се Д’Агустино. По него имаше изписано нещо повече от страх. Дага също беше доста изплашена, но не го показваше. Не беше честно, нали? Нея никой не я питаше за съвет, нито пък искаха да знаят мнението й за тази каша. А кашата беше ужасна. Пълна безсмислица. В крайна сметка се оказваше, че е по-добре да не я питат. Това не беше нейна работа. Това беше работа на Лиз Елиът.

— Установих контакт — обади се един от сонарните оператори на „Морски дявол“ едно-три. При буй номер 3, на две-едно-пет… шум от винт… това е атомна подводница! Не е американска, винтът не е американски.

— Хванах го на четвърти — обади се друг сонарен оператор. — Това момче май не си поплюва. Шумът от винта показва скорост от над двадесет възела. Може би дори и двадесет и пет. Моят буй е на три-нула-нула.

— Добре — каза офицерът тактик. — Получих потвърждение. Можете ли отново да ми дадете посоката?

— Виждам го на две-едно-нула! — отвърна първият оператор. — Нашият човек направо препуска!

Две минути по-късно вече бе ясно, че контактът се движи право към американската ракетоносна подводница „Мейн“.

— Нима е възможно? — попита Джим Росели.

Съобщението по радиото от Кодиак пристигна направо в НВКЦ. Командирът на патрула не знаеше какво да прави по-нататък и настояваше за инструкции. Докладът дойде с анотация СПЕШНО. Той бе изпратен и до командващия ВС на САЩ в зоната на Тихия океан, който на свой ред щеше да поиска инструкции от по-горна инстанция.

— Какво искаш да кажеш? — попита Барнс.

— Той се е насочил направо към „Мейн“. Как, по дяволите, е разбрал къде се намира?