Том Клэнси - Всички страхове

— Какво става? — попита Парсънс.

Засега нямаше повече работа. Той се бе обадил където трябва и след като реши да остави лабораторната работа на колегите си, се зае да помага на лекарите. Парсънс бе взел със себе си уреди, с които да измери облъчването на пожарникарите и неколцината оцелели, тъй като обикновените болници не разполагаха с подобна апаратура. Положението съвсем не бе розово. От седемте човека, оцелели от експлозията на стадиона, петима вече показваха признаци на тежка форма на лъчева болест. Според Парсънс те бяха понесли от четиристотин до хиляда рентгена. Максималната степен на облъчване, при която човек можеше да оцелее, бе шестстотин рентгена, въпреки че с огромни усилия бяха лекувани и по-тежки случаи. Ако, разбира се, можеше да се нарече „излекуван“ някой, който щеше да продължи да живее още година-две и при това да страда от три-четири форми на рак. Последният от спасените обаче изглеждаше най-добре. Макар и с изгорени ръце и лице, той все още не се бе стоплил, но за сметка на това удържаше пристъпите на повдигане. Освен всичко друго бе и оглушал.

Човекът бе млад. До леглото му стоеше торба с полицейска униформа, пистолет и полицейска значка. Момчето стискаше нещо в ръката си. Когато вдигна поглед, той видя, че до Парсънс стои и един агент от ФБР.

Сержант Пит Доукинс все още се намираше в шоково състояние и бе почти в безсъзнание. Той трепереше както от студ, така и от последиците на най-големия ужас, който бе преживявал. Разсъдъкът му се движеше в три-четири различни и независими едно от друго направления, но никое от тях не можеше да се нарече разумно. Едно от тези направления се поддържаше благодарение на навика. Докато Парсънс преглеждаше униформата, която полицаят бе носил, с някакъв уред, неясното зрение на Доукинс улови човека в синя униформа, който стоеше до леглото му. На ръкавите и на гърдите му се виждаха емблеми с надпис „ФБР“. Младият сержант се изправи и тръбичките на системите се извадиха от ръцете му. Докторът и сестрата се спуснаха, за да го накарат отново да легне, но Доукинс им се противопостави с неподозирана сила и протегна ръка към агента.

Специалният агент Бил Клинтън също бе потресен. Животът му бе спасен единствено благодарение на прищевките на наряда в службата. Той също имаше билет за мача, но се принуди да го продаде на един свой колега преди четири дни. Тогава Клинтън бе вбесен от малшанса си, който обаче бе спасил живота му. Гледката от стадиона го бе вцепенила. Понесената от него радиация — според Парсънс само четиридесет рентгена — го ужасяваше, но Клинтън също беше полицай и пое листа от ръката на Доукинс.

Беше списък с номера на коли. Един от тях бе ограден с химикал и до него се виждаше въпросителен знак.

— Какво значи това? — попита Клинтън и се наклони до сестрата, която се опитваше отново да постави системите на Доукинс.

— Микробус — изхриптя Пит, който не чу, но отгатна въпроса. — Влезе… казах на сержанта да провери, но… южната страна, до телевизионните камиони. Беше на Ей Би Си, малък, двама мъже, пуснах ги. Не бяха в списъка.

— Южната страна. Какво означава това? — обърна се Клинтън към Парсънс.

— Там е избухнала бомбата — отвърна той и също се наклони над леглото. — Как изглеждаха двамата мъже? — Парсънс посочи първо списъка, после себе си и Клинтън.

— Бели, около тридесетте, обикновени… казаха, че идват от Омаха… носеха видеоапаратура. Стори ми се странно, че идват от Омаха… казах на сержант Янкевич… той отиде да ги провери точно преди това.

— Вижте — каза лекарят, — човекът е в много лошо състояние и трябва…

— Махай се — каза Клинтън.

— Погледна ли в микробуса?

Погледът на Доукинс остана безучастен. Парсънс взе парче хартия и нарисува микробус. После го посочи с молива.

Доукинс кимна, макар и да се намираше почти на ръба на безсъзнанието.

— Голяма кутия, един метър, пишеше „Сони“. Казаха, че е видеомагнетофон. Микробусът беше от Омаха… но… — Той посочи към списъка.

Клинтън го погледна.

— Номерата им са от Колорадо!

— Пуснах ги — каза Доукинс, преди да изпадне в безсъзнание.

— Еднометрова кутия… — каза тихо Парсънс. — Хайде стига…

Клинтън изхвърча от стаята. Най-близкият телефон бе на регистратурата, И четирите апарата бяха заети. Клинтън изтръгна слушалката от ръката на един регистратор и прекъсна линията.

— Какво правиш!

— Млъквай! — заповяда агентът. — Трябва ми Хоскинс… Уолт, тук е Клинтън. Обаждам се от болницата. Искам да провериш един регистрационен номер. Колорадо Е-Р-П-пет-две-нула. Отнася се за някакъв подозрителен микробус до стадиона. В него е имало двама мъже — бели, около тридесетте, изглеждали обикновено. Свидетелят е полицай, но вече припадна.