Том Клэнси - Всички страхове

— Пропусна нещо, Джак — отвърна Гудли.

Райън поклати глава.

— Не, Бен, просто още не бях стигнал дотам. И сега просто защото не мога да контролирам скапаните си нерви, те въобще няма да ме изслушат. Всъщност аз дори го предвидих, но пак оставих емоциите си да надделеят. И знаеш ли кое е най-смешното в цялата работа? Ако не бях аз, Фаулър все още щеше да е в Охайо, а Елизабет — да чете лекции в Бенингтън.

Джак отново се приближи до прозореца. Навън бе тъмно и лампите в стаята го превръщаха в огледало.

— Какво е станало?

— Това е тайна, господа. Може би на надгробната ми плоча ще напишат нещо такова: „Тук лежи Джон Патрик Райън. Опитваше се да върши добро и ето какво излезе.“ Чудя се дали Кети и децата ще се оправят.

— Хайде стига, не е чак толкова зле — обади се дежурният офицер, но другите в стаята потрепераха.

Джак се обърна.

— Не е ли? Не виждаш ли накъде е тръгнало? Не слушат никого. Може би щяха да чуят Денис Банкър или Брент Талбът, но сега и двамата летят някъде из Колорадо под формата на радиоактивен прах. В момента аз съм най-добрият им съветник във Вашингтон, а те просто ме изритаха.

„Адмирал Лунин“ се движеше твърде бързо, за да бъде в безопасност. Капитан първи ранг Дубинин го знаеше, но подобни шансове идваха твърде рядко. Всъщност този бе първият и може би последният. Защо ли американците се намираха в пълна бойна готовност? Разбира се, избухването на ядрена бомба в страната им бе нещо ужасно, но нима можеха да допуснат, че за това е виновен Съветският съюз.

— Дайте ми картата — обърна се той към щурмана.

Дубинин знаеше какво ще види на нея, но сега не бе време да се осланя на спомени. Голямата подлепена с картон карта пристигна след секунда. Дубинин взе пергела и измери разстоянието от „Мейн“ до Москва и до стратегическите ракетни бази в централната част на Съветския съюз.

— Да.

Положението просто не можеше да бъде по-ясно.

— Какво има, капитане? — попита старпомът.

— Според оценките от разузнаването „Мейн“ се намира в най-северната част на патрулиралия от военноморската база в Бангор периметър. Това е логично, нали?

— Да, капитане, съобразно с оскъдните ни сведения за начина на патрулиране, наистина е логично.

— На борда на „Мейн“ има двадесет и четири ракети D-5 с по около осем ядрени бойни глави всяка…

Той замълча. Навремето можеше да прави подобни изчисления наум.

— Сто деветдесет и две, капитане — обади се помощникът му.

— Точно така, благодаря. Това се равнява на почти всички наши ракети СС-18. Прецизността на D-5 пък гарантира, че тези сто деведесет и две ядрени бойни глави ще унищожат приблизително сто и шестдесет от целите си. Това е еквивалент на една пета от всичките ни бойни глави. При това най-точните. Забележително, нали? — попита тихо Дубинин.

— Наистина ли мислиш, че са толкова добри?

— Американците красноречиво демонстрираха уменията си срещу Ирак, нали? Дори и за миг не съм се съмнявал в качествата на оръжието им.

— Капитане, разузнаването твърди, че американските „Трайдънт“, изстрелвани от подводници, са предназначени за нанасяне на пръв удар.

— Продължавай.

Старпомът погледна картата.

— Тази е най-близко до нас.

— Наистина. „Мейн“ се намира на границата, от която може да изстреля ракетите си срещу нас. — Дубинин почука с пергела по картата си. — Ако американците решат да ни нападат, първите ракети ще бъдат изстреляни от тази точка и след деветнадесет минути ще поразят целите си. Дали другарите ни от стратегическите зенитни батареи ще успеят да реагират толкова бързо…

— Но с какво можем да им помогнем, капитане — попита замислено помощникът.

Дубинин махна картата от масата и я сложи настрани.

— С нищо. С нищичко. Не можем да предприемаме никакви действия без заповед или груба провокация. Според разузнаването „Мейн“ може да изстреля всичките си ракети през интервал от петнадесет секунди, а може би дори и по-бързо. Значи от първата до последната ракета ще изминат четири минути. Освен това, за да се избегне сблъскването на ракетите, подводницата трябва да се движи стъпаловидно в северна посока. Но от физична гледна точка това не е от голямо значение. Когато бях във „Фрунзе“, научих нещо. Тъй като нашите ракети са с течно гориво, не можем да ги изстрелваме по време на тяхна атака. Дори и електронните им части да успеят да издържат на електромагнитните ефекти, структурата им е твърде крехка, за да издържи на физичните сили. И така, ако не можем със сигурност да стреляме, преди вражеските бойни глави да са паднали, ще трябва да чакаме. Що се отнася до нас, за да успеем да се противопоставим в рамките на четири минути, трябва да сме най-много на шест хиляди метра от подводницата. А за да предотвратим изстрелването на последните ракети, трябва да пуснем торпедото си веднага след прехващането на шума от първата. Нали така?