Том Клэнси - Всички страхове

ДО ПРЕЗИДЕНТ НАРМОНОВ:

ИЗПРАТИХМЕ НЯКОЛКО САМОЛЕТА НАД БЕРЛИН, ЗА ДА РАЗСЛЕДВАТ ИНЦИДЕНТА. ТЕ СА БИЛИ СВАЛЕНИ ОТ СЪВЕТСКИ РАКЕТИ БЕЗ ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ. ЗАЩО?

— Какво означава това?

— „Свалени без предупреждение.“ Та в Берлин се води сражение. Именно заради това са изпратили самолетите си! Полкът ни разполага със зенитна артилерия — обясни министърът на отбраната. — Тя е с малък обхват. Ракетите могат да поразяват само нисколетящи обекти. Ако американците просто са наблюдавали от безопасна височина — десет хиляди метра, — нашите ракети въобще не са можели да ги достигнат. Сигурно са били по-ниско и са се опитвали да помогнат на частите си с въздушна атака. Единствено тогава е можело да ги свалим.

— Но ние нямаме никаква информация, нали?

— Не, все още не сме успели да се свържем.

— Няма да отговаряме на това съобщение.

— Това е грешка — обади се Головко.

— Ситуацията е вече достатъчно напрегната — възрази гневно Нармонов. — Не знаем какво става там. Как да му отговоря, когато той разполага с повече сведения от мен?

— Ако не отговорим, ще излезе, че поемаме отговорността.

— Нищо не приемаме! — извика министърът на отбраната. — Ние не можем да реагираме, без да сме били нападнати. На всичко отгоре не знаем дали въобще е имало инцидент.

— Това и ще им кажем — предложи Головко. — Може би ако разберат, че сме толкова объркани, колкото и те самите, ще…

— Но няма да разберат и няма да ни повярват. Вече ни обвиниха, че сме ги нападнали, и няма да повярват, че не владеем положението в района.

Нармонов се оттегли на една странична маса и си наля чаша чай, докато разузнаването и отбраната спореха. Това ли бе точната дума? Съветският президент вдигна очи към тавана. Този команден център датираше още от времето на Сталин. Построен от един от любимите протежета на Йосиф Висарионович, антисемита Лазар Каганович, той се намираше на сто метра под земята. Сега обаче съветниците му твърдяха, че тук въобще не е в безопасност.

„Какво ли си мисли Фаулър?“ — запита се Нармонов. Със сигурност бе разтърсен от убийството на толкова много американски граждани. Но как можеше да помисли, че Съветският съюз е виновен за това? И какво всъщност ставаше? Битка в Берлин и евентуален сблъсък в Средиземно море без връзка помежду си. Или може би бяха свързани?

Имаше ли някакво значение? Нармонов се загледа в една картина на стената и разбра, че няма абсолютно никакво значение. Двамата с Фаулър бяха политици, а за политиците външният вид има повече тежест от действителността и възприятието е по-важно от фактите. В Рим американецът го бе излъгал по съвсем незначителен повод. Дали го лъжеше и сега? Ако бе така, то последните девет години на развитие и прогрес просто ставаха безсмислени. Всичко е било напразно.

— Как ли започват войните? — запита се тихо Нармонов на масата в ъгъла.

Завоевателните войни бяха разпалвани от силни мъже, които са искали да станат още по-могъщи. Но времето на мускулите и имперските амбиции бе отминало. Всъщност последният престъпник от този род не бе умрял толкова отдавна. Всички промени бяха станали през двадесети век. Как бе започнала Първата световна война? Един туберкулозен убиец бе застрелял някакъв толкова ненавиждан от всички клоун, че дори роднините му не бяха отишли на погребението. После префърцунената дипломатическа нота бе накарала цар Николай II да се вдигне в защита на хора, за които не му е пукало и… „Николай е имал последен шанс“ — помисли си Нармонов. Последният цар е държал в ръцете си възможността да спре всичко, но не го бе направил. Ако е знаел какво ще донесе решението му да се включи вън войната, сигурно е щял да намери сили да го предотврати. Но страхът и слабостта го бяха накарали да сложи подписа си под заповедта за мобилизация. Да сложи подписа си под края на една епоха и началото на друга Войната бе избухнала заради дребнави и страхливи мъже, които повече са се страхували да не се изложат, отколкото да обрекат хиляди хора на смърт.

„Фаулър е точно такъв човек — каза си Нармонов. — Горд, надменен, готов да излъже за нещо дребно, за да не го сметнат за неспособен. Той се е вбесил от жертвите сред населението си. Ще се уплаши от жертвите, които ще последват, но повече ще го е страх да не покаже слабостта си. И родината ми е оставена на милостта на такъв човек.“

Капанът бе хитър. Иронията можеше да изпише върху устните му неприятна и горчива усмивка, но вместо това съветският президент остави чашата с чай. Стомахът му просто не искаше да поема повече горчивата напитка. Той също не можеше да си позволи да демонстрира слабост, нали? Това само щеше да подтикне Фаулър към нови глупости. Част от Андрей Илич Нармонов се питаше дали разсъжденията за Джонатан Робърт Фаулър не се отнасят и до самия него… Но не можеше да си отговори. Бездействието също значеше слабост, нали?