Том Клэнси - Всички страхове

— Значи, ако руснаците замислят атака и изстрелят ракетите си в следващия час и половина, то ние сме мъртви?

— Да.

— Елизабет, работата ни е да не допуснем това — каза тихо Фаулър.

Съветничката по националната сигурност погледна президента. Лицето й изглеждаше трошливо, досущ като стъкло. Тя бе главен съветник на най-могъщия човек в света. Намираше се в абсолютно сигурно скривалище, пазена от предани прислужници. И въпреки това само след тридесет минути можеше да бъде мъртва. Смърт, предизвикана от някакъв невидим, призрачен руснак. Щеше да се превърне в прах, разнасян от вятъра. Всичко, за което се бе борила, дебелите книги, безкрайните лекции и семинари щяха да изчезнат само с една ослепителна, унищожителна светкавица.

— Робърт, ние дори не знаем с кого разговаряме — каза Елиът с несигурен глас.

— Да се върнем към съобщението им, господин президент — обади се генерал Фремънт. — „Разузнавателни сили за разследване.“ Сър, това ми звучи като „подкрепления“.

Един млад пожарникар намери първия оцелял, който пълзеше по бетонната площадка на приземната товарна рампа. По ръцете му се виждаха изгаряния от втора степен. Пълзенето пък бе набило в дланите му парченца стъкло, камъчета и един Господ знае още какво. Пожарникарят вдигна човека — беше полицай — и го отнесе в евакуационния пункт. Там и двамата бяха облени с вода. После ги накараха да се съблекат и отново ги обляха.

Полицейският сержант бе доста зашеметен. Въпреки това откъсна парче хартия и през целия път се опитваше да обясни нещо на пожарникаря. Той обаче бе твърде изморен, измръзнал и изплашен, за да му обърне внимание. Беше изпълнил задълженията си, но заради това можеше дори да умре. Това наистина бе твърде много за един двадесетгодишен младеж, който просто гледаше в мокрия под на линейката и зъзнеше в одеялото си.

Пътят до входа на стадиона бе препречен от парче трегер, изхвърлено там от взрива. Един войник уви около него стоманеното въже на лебедката, Калахан постоянно гледаше часовника си. Вече бе твърде късно да се връщат. Щеше на всяка цена да влезе вътре. Дори ако трябваше да плати с живота си.

Лебедката се завъртя, въжето се опъна и бетонният блок се махна от пътя. Входът като по чудо не се срути. Калахан влезе пръв, а полковник Лайл го последва.

Аварийните лампи светеха и, изглежда, всички пожарни кранове бяха избили. Калахан си спомни, че главният водопровод минаваше именно оттук. Това обясняваше течащата вода. Чуваха се и други звуци Те май идваха от хора. Калахан влезе в мъжката тоалетна. Във водата на пода седяха две жени. Бяха повръщали върху палтата си.

— Изнесете ги оттук — извика Калахан на хората си. — Разпръснете се в двете посоки, огледайте набързо и се връщайте.

Калахан провери всички кабинки в тоалетната, но не намери никого. В дамската тоалетна също нямаше нищо. Бяха дошли с толкова мъки, за да намерят само две жени, и то в мъжката тоалетна. Само две. Калахан погледна към полковник Лайл, но и двамата нямаха какво да си кажат. Излязоха навън.

В първия момент Калахан не можа да го проумее, въпреки че гледката бе пред очите му. Там, където би трябвало да бъде южната част на стадиона и покривът, се виждаха само планините. Все още залязващото слънце очертаваше контурите им с оранжево. Пейзажът го привличаше със странна сила и сякаш изпаднал в транс, той пристъпи напред, за да види долната част от стадиона.

Тя представляваше апокалиптична картина. По някакъв начин секторът бе останал непокътнат от ударната вълна. Но не и от топлинната. Виждаха се около триста сравнително запазени места. Хората все още седяха в тях. Но „хора“ бе неподходяща дума. Овъглените трупове приличаха на забравено във фурната месо. През тридесетгодишната си практика като пожарникар Калахан никога не се бе сблъсквал с подобно нещо. Поне триста въглена седяха по местата си, обърнати към бившето игрално поле.

— Да вървим — каза полковник Лайл и го откъсна от гледката.

Калахан обаче не издържа и повърна в противогаза си. Полковникът бързо го махна.

— Трябва да се измъкваме. Тук не можем да направим нищо повече. Ти свърши работата си.

Оказа се, че пожарникарите са успели да спасят още четири човека. Те ги качиха върху бронята на танка, който веднага потегли към пункта за евакуация. Пожарникарите изплакнаха всичко с вода и си тръгнаха.

„Може би единственото хубаво нещо през този ден е снежната покривка“ — помисли си Лари Парсънс. Тя бе намалила пораженията от топлинната вълна. Вместо стотиците пожари, които трябваше да избухнат в съседните сгради, там имаше само няколко. Освен това предния ден слънцето бе успяло да оформи ледена коричка в дворовете и по покривите на сградите около стадиона. Парсънс оглеждаше коричката за евентуален материал за проби. Той и хората му работеха със сцинтилометри 117 117 Сцинтилационен спектрометър — уред за определяне разпределението на енергията на дадено лъчение. — Бел.прев. . Най-невероятното в случая бе, че макар и ядрената бомба да превръща значителна част от масата си в енергия, тук по-голямата част от материала бе запазена. Освен това масата на устройството не може да бъде напълно унищожена и Парсънс търсеше частици от него за анализ. Работата бе по-лесна, отколкото изглеждаше. Тъмният материал ярко изпъкваше върху белотата на снега, а освен това бе силно радиоактивен. Парсънс вече имаше на разположение шест много горещи места в радиус три километра от стадиона. Той бе избрал най-горещото. Облечен в покрития си с оловен слой защитен костюм, шефът на екипа обикаляше из заснежената градина. „Тук сигурно живее някоя възрастна двойка“ — помисли си той. Не се виждаха снежни човеци или следи от шейни. Бълбукащият звук на брояча се усили… тук.