Том Клэнси - Всички страхове

— Чисто е, серж. Няма… чакай малко. Нещо се движи. На около две мили надолу по улицата…

Войникът погледна през бинокъла.

— Руски БТР. С ракетна установка.

„Значи така — помисли си сержантът. — Разузнаваме за следващото нападение.“ Разузнаването бе сравнително проста работа, състояща се от две части. Първо, трябваше да откриеш противника и, второ, да не му позволиш и той да стори същото.

— Още един.

— Пригответе се за тръгване. Посока — вдясно. Целта — също — прибави сержантът.

— Готови сме, серж.

— Тръгвай.

„Брадли“ размърда бронираното си туловище назад и изскочи в една пресечка. Стрелецът завъртя кулата си. Двата руски БТР-а се движеха точно срещу тях. Стрелецът взе целта на мушка и изстреля противотанковата ракета. БТР-ът подскочи вляво и се стовари върху няколко паркирани коли. Стрелецът незабавно прехвърли вниманието си към втория. Той се опита да избяга вляво, но улицата бе твърде тясна. Стрелецът го порази и започна да се наслаждава на взрива. Но…

— Дръпнете назад. Бързо! — изкрещя сержантът по разговорката.

В улицата имаше и трети БТР. „Брадли“ се върна по пътя, откъдето бе дошъл. Едва бяха стигнали до сградите, когато ракетите избухнаха на улицата. Неколкостотинте метра разстояние ги спасиха.

— Хайде да си тръгваме. Обърни обратно — каза командирът и включи радиовръзката. — Тук е „Делта“ три-три. Имахме сблъсък с разузнавателни БТР-и. Унищожихме два, но третият ни забеляза. Май ще имаме нови гости, сър.

— Отблъснахме ги зад линията, генерале. Засега мога да удържа позицията, но ако не получа подкрепления, ще ми духнат под опашката — каза полковник Лонг. — Трябва ни помощ, сър!

— Добре. След десет минути ще имате глътка въздух. Подкреплението ви е на път.

— Не знам дали ще е достатъчно.

Главнокомандващият обединените сили на НАТО в Европа се обърна към началник-щаба си:

— С какво разполагаме?

— Втори дивизион на Единадесети бронетанков полк, сър. В момента излизат от казармата.

— Има ли нещо между тях и Берлин?

— Руснаци ли? Малко. Ако се движат бързо…

— Да тръгват.

Главнокомандващият се върна на бюрото си и вдигна телефона за връзка с Вашингтон.

— Да, какво има? — попита Фаулър.

— Сър, изглежда, руснаците изпращат подкрепления в Берлин. Току-що изпратих 2-ри дивизион от 11-и бронетанков полк да помогнат на нашите момчета. Освен това един самолет лети към мястото на сражението, за да прецени обстановката.

— Имате ли някаква представа за намеренията им?

— Никаква, сър. Цялата работа е пълна лудост, но въпреки това продължаваме да даваме жертви. Какво ви казват руснаците, господин президент?

— Питат защо сме ги нападнали, генерале.

— Да не са си изгубили ума? — „Или пък става нещо друго — зачуди се главнокомандващият за Европа, — нещо ужасно?“

— Генерале — обади се някакъв женски глас. „Сигурно е онази Елиът.“ — Искам да изясним нещо. Сигурен ли сте, че руснаците са инициатори на нападението?

— Да, госпожо! — отвърна разгорещено генералът. — Командирът на Берлинската бригада вероятно е мъртъв. Заместник-командир е подполковник Едуард Лонг. Познавам го лично. Много добър професионалист. Той твърди, че руснаците са ги нападнали без предупреждение точно когато нашите са изпълнявали заповедите за повишаване на бойната готовност. Дори не са успели да заредят. Повтарям, госпожо, руснаците първи са открили огън. Със сигурност. Сега ще ми дадете ли разрешение за подкреплението?

— А ако не ги изпратите? — попита Фаулър.

— В такъв случай ще ви се наложи да напишете около пет хиляди съболезнователни писма, господин президент.

— Добре, изпратете подкрепленията. И заповядайте да не се предприемат никакви нападателни действия. Опитваме се да потушим конфликта.

— Дано успеете, господин президент. Сега аз обаче трябва да командвам войските.

ДО ПРЕЗИДЕНТ НАРМОНОВ:

ПОЛУЧИХМЕ СЪОБЩЕНИЕ ОТ ЕВРОПА, ЧЕ СЪВЕТСКИ ТАНКОВ ПОЛК Е НАПАДНАЛ НАШАТА БЕРЛИНСКА БРИГАДА БЕЗ ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ. ТОКУ-ЩО ГОВОРИХ С ГЛАВНОКОМАНДВАЩИЯ НИ И ТОЙ ПОТВЪРДИ СВЕДЕНИЯТА.

КАКВО СТАВА? ЗАЩО ЧАСТИТЕ ВИ НАПАДАТ НАШИТЕ?

— Имаме ли вече информация от Берлин? — попита Нармонов.

— Не — поклати глава министърът на отбраната. — Първите ни разузнавачи трябва да са пристигнали едва сега. Радиовръзката е в окаяно състояние. Нашите високочестотни приемници не работят добре в градовете. Получаваме само откъслечни оперативни разговори между командири на малки бойни части. Все още не сме установили контакт с полковия командир. Не е изключено и да е мъртъв. В края на краищата — завърши министърът — американците обичат първо да убиват командирите.