Том Клэнси - Всички страхове

— Откога са тук хората ти?

— От тридесет-четиридесет минути.

— След десет минути искам всички да са изчезнали оттук. Подложени сте на облъчване.

— Как така? Майорът каза, че прахът е…

— Облъчването идва от активността на неутроните. Тук е горещо!

Калахан потръпна. Животът му бе застрашен от нещо, което нито виждаше, нито пък можеше да почувства.

— Вътре може да има хора. Ние почти стигнахме.

— Тогава трябва да действате бързо. Ужасно бързо!

Парсънс и хората му се отправиха обратно към хеликоптера. Те имаха друга работа. Там обаче ги чакаше някакъв мъж с цивилни дрехи.

— Какъв си ти? — попита Парсънс.

— От ФБР. Какво е станало тук?

— Познай от три пъти.

— От Вашингтон искат информация.

— Лари, тук е по-горещо, отколкото на стадиона! — обади се един от членовете на екипа.

— Логично — отвърна Парсънс. — Взривът е земен. Далечната страна на стадиона е подветрената и по-защитена — посочи той.

— Какво можете да ми кажете? — попита агентът от ФБР.

— Съвсем малко — извика Парсънс, за да го чуят въпреки шума от мотора. — Само че взривът е земен и мощността му е под двадесет килотона.

— А тук опасно ли е?

— Разбира се, човече! Най-добре е да отидеш… къде, къде?

— Защо не го изпратиш в презвитерианската болница „Аврора“? Тя е само на две мили оттук — предложи един човек от екипа. — От другата стрина на булевард „Аврора“. Там сигурно все още работят.

— Знаеш ли я? — попита Парсънс.

— Да!

— Тръгвай тогава! Кен, кажи на онези хора да се разкарат оттам. Тук горещината е с двадесет процента по-голяма, отколкото при стадиона. Трябва да вземем проби. Кен, искам да ги махнеш оттам след десет, максимум петнадесет минути. Ако трябва, ги изритай. Започни оттук.

— Добре.

Хеликоптерът излетя и агентът от ФБР изтича настрани. Човекът от екипа за борба с ядрените аварии побягна надолу покрай колоната от пожарни коли, като махаше на хората да тръгват. Агентът реши да послуша съвета му.

— По дяволите, съвсем забравих за неутроните — каза майор Григс.

— Браво на теб! — изкрещя Калахан, за да надвика шума от танка.

— Няма страшно. Нали казаха, че не е чак толкова опасно.

— Ами хората вътре? — попита Калахан по радиото на танка. — Слушай, имаме на разположение само десет минути. След това наистина ще трябва да се разкараме. Давай по-бързичко!

— Няма проблеми — отвърна командирът на танка. — Кажи на хората си да се дръпнат. Ще броя до десет.

Калахан се затича към пожарникарите. Полковник Лайл скочи от M-728 и го последва. Шофьорът дръпна машината си десетина метра назад, освободи спирачката и набра скорост. Танкът помете пет коли и ги избута встрани. Сега М-728 се движеше с около десет километра в час, но продължи да напредва. Веригите му къртеха асфалта, но най-накрая се отвори коридор.

Зоната в непосредствена близост до стадиона беше удивително запазена. Повечето отломки от покрива и стената се бяха разхвърчали на стотици метри разстояние. Тук се виждаха само малки парчета тухли и бетон. Разбира се, пожарната едва ли щеше да успее да влезе, но хората минаха лесно. Асфалтът бе все още доста горещ и водата се изпаряваше от него. Калахан побягна пред танка, като махаше на хората си да се разпръснат вляво и вдясно.

— Знаеш ли на какво ми прилича това? — попита един от специалистите в хеликоптера, който кръжеше над разрушения стадион.

— Да, на Чернобил. Там също имаше пожарникари.

Парсънс прогони мисълта.

— Лети от наветрената страна — заповяда той на пилота. — Какво ще кажеш, Анди?

— Земен взрив, който в никакъв случай не е сто килотона, Лари. Струва ми се дори, че е по-малък от двадесет и пет.

— Защо тогава в ПВО са сбъркали?

— Заради паркинга. Разтопеният асфалт и горящите коли са ги заблудили. Изненадан съм, че топлинната вълна е била толкова малка. А освен това всичко наоколо е побеляло от сняг и лед. Получило се е гигантско отражение плюс огромен енергиен контраст.

— Звучи смислено, Анди — съгласи се Парсънс. — Дали е работа на терористи?

— Засега не мога да се сетя за по-разумна възможност, Лари. Пробите ще ни кажат всичко.

Канонадата на битката бе утихнала. Командирът на БТР дочуваше само откъслечна стрелба. Може би руснаците бяха отстъпили. Може би дори се бяха прибрали в лагера си. Пък и какво друго можеха да сторят? Танковете и на двете страни бяха претърпели сериозни загуби и сега трябваше да се намесят пехотата и БТР-те. Той знаеше, че пехотинците са доста по-разумни от танкистите, защото носят платнени униформи вместо брони. Уязвимостта караше хората да мислят. Командирът отново смени позицията си. Отстрани действията им може би изглеждаха странни, но бяха ефикасни. Един войник от екипажа слезе от БТР-а и надникна зад ъгъла.