Том Клэнси - Всички страхове

Пробите бяха с размер на големи прашинки. Но за сметка на това ги имаше в изобилие. „Вероятно са смлян чакъл или асфалт“ — помисли си Парсънс. Ако имаше късмет, щяха да са минали през центъра на огненото кълбо. Но само ако имаше късмет. Парсънс събра материала в една малка лопатка и го сложи в кесия. После я подхвърли към колегата си, който на свой ред я пусна в оловна кофа.

— Много горещ материал, Лари!

— Знам, ще събера още малко.

Той взе друга проба и също я прибра. После включи радиото си.

— Тук е Парсънс. Намерихте ли нещо?

— Да, три чудесни проби, Лари. Мисля, че са ни достатъчни.

— Ще се срещнем при хеликоптера.

— Тръгвам.

Парсънс и колегата му също тръгнаха, без да обръщат внимание на разширените от учудване очи, гледащи ги зад прозорците. Тези хора не бяха негова грижа. „Слава богу, че не ме питаха нищо.“ Хеликоптерът седеше в средата на улицата, готов за излитане.

— Накъде? — попита Анди Боулър.

— Отиваме към супермаркета. Там сигурно е приятно и прохладно. Ти се връщаш обратно с пробите и ги минаваш на спектрометъра.

— И ти трябва да дойдеш.

— Не мога — каза Парсънс и поклати глава. — Трябва да се обадя във Вашингтон. Там все още са с погрешна представа за положението. Някой е сгафил и ще им го кажа. Но мога да го направя само по телефона.

Залата за конференции разполагаше поне с четиридесет телефонни линии. Една от тях бе за директна връзка с Райън. Бръмченето привлече вниманието му. Джак натисна светещия бутон и вдигна слушалката.

— Райън.

— Какво става, Джак? — попита Кети Райън. В тона й се долавяше тревога, но не и паника.

— Какво да става?

— По местната телевизия съобщиха, че в Денвър е избухнала атомна бомба. Война ли има, Джак?

— Кети, не мога… не, скъпа, няма война.

— Джак, те излъчиха и репортаж. Можеш ли да ми кажеш нещо?

— Аз знам почти колкото и ти. Нещо се случи. Все още не сме разбрали точно какво, но се опитваме да установим. Президентът е в Кемп Дейвид заедно със съветничката по националната сигурност и…

— Елиът?

— Да. Сега говорят с руснаците. Скъпа, наистина съм много зает.

— Да заведа ли децата някъде?

„Сега най-достойното и драматичното нещо, което трябва да им кажа, да си стоят у дома и да поемат риска наравно с всички останали“ — помисли си Джак. Истината бе, че той просто не знаеше къде може да скрие семейството си. Райън погледна през прозореца и се зачуди какво, по дяволите, трябва да каже.

— Не.

— Лиз Елиът ли съветва президента?

— Да.

— Джак, тя е малък и слаб човек. Може би е умна, но вътре в себе си е слаба.

— Знам. Кети, наистина имам работа.

— Обичам те.

— И аз те обичам, мила. Чао — каза Джак и прекъсна връзката. — Пилето е изхвръкнало — обяви той. — Пуснали са телевизионен репортаж и въобще пълна програма.

— Джак!

Беше старшият дежурен офицер.

— „Асошиейтедпрес“ току-що е разпространила съобщение за сблъсък между съветски и американски части в Берлин. „Ройтер“ пък уведомява всички за експлозия в Денвър.

Райън вдигна телефона и се обади на Мъри:

— Чу ли съобщенията?

— Джак, още от самото начало знаех, че няма да стане.

— Какво искаш да кажеш?

— Президентът ми нареди да спрем излъчването на всички телевизионни компании. Сигурно някой от хората ми се е издънил.

— Страхотно. Въобще не е трябвало да го вършиш, Дан.

— Опитах се да го вразумя.

В света на комуникациите просто имаше твърде много възли и разклонения. Два от спътниците, обслужващи Съединените щати, все още функционираха. Работеше и цялата микровълнова мрежа, която предшестваше появяването на сателитната телевизия. Не функционираха само телевизионните мрежи в Ню Йорк и Атланта. Но след сърцераздирателно телефонно обаждане от центъра „Рокфелер“ бюрото на Ен Би Си в Лос Анжелис пое функциите на централа. Същото сториха бюрата на Си Би Ес и Ей Би Си съответно от Вашингтон и Чикаго. Вбесените журналисти с всички сили затръбиха, че агентите на ФБР „държат за заложници“ хората в централите на телевизионните мрежи и по най-дивашки начин потъпкват Първата поправка на конституцията. От Ей Би Си се вайкаха, че са загубили хора от екипа си, но в сравнение с мащаба на новината това бе нищо. Пословичното шило бе излязло от торбата и телефоните в пресслужбата на Белия дом се разтопиха. Много журналисти разполагаха и с директния телефонен номер в Кемп Дейвид. Президентът все още мълчеше. Това допълнително влоши положението. Хората от филиала на Си Би Ес в Омаха, Невада, трябваше само да минат с кола покрай щабквартирата на САК, за да забележат удвоената охрана и празните писти. Снимките щяха да се разпространят в национален мащаб, и то само за минути. Но почти цялата черна работа се падна на местните телевизионни станции. В Америка едва ли има град без поделение за запасняци. Усилията да се прикрие дейността в тях се равняваха на усилията да се скрие изгревът. Журналистите моментално съобщиха за повишена активност из цялата страна. За потвърждаване на репортажите бе достатъчен неколкоминутният видеоматериал на КОЛД, който почти не спираше да се върти и да обяснява какво става и защо.