Том Клэнси - Всички страхове

— Въпросът не е в това. Важният фактор е връзката между броя на установките и, разбира се, уязвимостта им и броя на бойните глави, с които разполагат двете страни. Ние все още можем да нанесем първи удар и да унищожим американските ракетни установки, разположени на суша. Точно затова се съгласиха на петдесет процента съкращение в тази област. Но по-голямата част от бойните им глави са в морето. И сега за пръв път ракетите с морско базиране е възможно да нанесат унищожителен първи удар.

— Куропаткин — каза Нармонов. — Чуваш ли разговора ни?

— Да. Министърът на отбраната е прав. Единственото допълнение, което мога да направя — ако ми позволите, разбира се, — е, че намаляването на броя на установките изцяло променя съотношението пускови установки бойни глави. За пръв път е възможен напълно унищожителен първи удар. Особено пък ако американците успеят първо да премахнат правителството ни.

— А те лесно могат да го сторят с базираните си в Германия бомбардировачи „СТЕЛТ“ — допълни военният министър.

— Чакайте малко. Да не би да искате да ми кажете, че Фаулър е взривил собствения си град, за да има извинение за нападението срещу нас? Що за лудост е това?

Едва сега съветският президент проумя силата на страха. Военният министър заговори бавно и спокойно:

— Няма значение кой е взривил бомбата. Ако Фаулър обаче реши, че сме го направили ние, той е способен да предприеме съответните действия. Другарю президент, искам да разберете само едно нещо: От техническа гледна точка страната ни се намира на ръба на унищожението. Ракетите им с наземно базиране са само на тридесет минути от нас. Балистичните „Трайдънт“ са съответно на двадесет минути. А пристигането на онези проклети невидими стратегически бомбардировачи е въпрос на два часа. Между другото, използването им ще е най-умният дебют. Между нас и разрушението стои само умственото състояние на президента Фаулър.

— Разбирам.

Съветският президент помълча около половин минута, после се загледа в картата на далечната стена. Когато заговори, в тона му се прокрадваше гневът на изплашен човек:

— И какво предлагате да направим? Да нападнем американците ли? Аз няма да издам подобна заповед.

— Разбира се, че не, но ще ви посъветваме да поставите стратегическите ни сили в пълна бойна готовност. Американците, разбира се, ще забележат действията ни и ще разберат, че унищожителният първи удар е невъзможен. Така ще успеем да овладеем ситуацията и разумът ще надделее.

— Головко?

Първият заместник-председател на КГБ за пръв път се намеси:

— Те вече са в пълна степен на бойна готовност. Ако и ние го направим, може да ги провокираме.

— Ако не го направим, сами вкарваме вълка в кошарата.

Министърът на отбраната бе нечовешки спокоен. Може би единственият, който напълно се владееше.

— Знаем, че американският президент е в стресово състояние от загубата на хиляди граждани. Така че може да действа импулсивно. Ако демонстрираме възможността си да се защитим, ние намаляваме заплахата от подобни действия. В никакъв случай не трябва да показваме слабостта си. Не и в този момент. Слабостта винаги подтиква към нападение.

Нармонов огледа всички в стаята за евентуални възражения. Нямаше.

— Действайте — каза той на военния министър.

— Все още нямаме информация от Денвър — каза Фаулър и разтърка очи.

— Аз не бих разчитал много на нея — отвърна генерал Борщайн.

Командният пункт на ПВО на Северна Америка всъщност се намираше буквално в планина. Входният тунел е преграден с множество стоманени херметически врати. Цялата конструкция бе планирана така, че да издържи на всякакви удари. Омекотяващи ресори и въздушни възглавници изолираха хората и техниката от гранитните скали. Стоманените покриви можеха да спрат всякакви отломки от скали или шрапнели. Борщайн обаче не вярваше, че ще преживее евентуално нападение. Към командния пункт бяха насочени цял полк съветски ракети СС-18, модел 4. Вместо с десет или повече разделящи се бойни глави те бяха въоръжени само с една. Мощността й от двадесет и пет мегатона имаше за задача да превърне планината Шайен в езеро. Тази мисъл не бе приятна. Борщайн бе пилот по професия и призвание. Започнал на F-100 — наричан от летците „Германеца“, — той бе продължил на F-4 „Фантом“ и завършил като командир на ескадрила с F-15 в Европа. Борщайн се намръщи. Дори и той не бе достатъчно стар за подобни спомени. Работата му изискваше да защитава страната си от въздушни нападения. Генералът обаче не бе успял да я свърши. В Америка бе избухнала ядрена бомба, отнела живота и на началника му, а той не знаеше нито защо, нито как, нито пък кой я бе пуснал. Борщайн не бе човек, свикнал да губи, но картата срещу него показваше, че ще се случи точно това.