Том Клэнси - Всички страхове

— Огън! Разкъсай ги.

Стрелецът бе превключил оръжието си на бърз огън. Двадесет и пет милиметровата картечница работеше прецизно като шевна машина. Трасиращите куршуми му позволяваха отлично да коригира огъня. Първият откос бе насочен срещу камиона. „В него може да има войници“ — си бе помислил артилеристът. Първите изстрели попаднаха в двигателя и го разкъсаха на части. Следващите обходиха шофьорската кабина и каросерията. Камионът се отпусна напред върху спуканите си предни гуми. Стрелецът вече бе насочил вниманието си към колата. Той я преряза с един картечен откос. Целта му стана неуправляема и се блъсна в едно спряло наблизо БМВ. От камиона излезе една сянка на вероятно вече ранен човек. Нови два откоса спънаха порива му към живот.

Командирът на БТР-а реагира незабавно. Не искаше да се бави на място, където бе убивал. След две минути забелязаха нови обекти. Две полицейски коли караха точно към тях с пуснати буркани и сирени. Когато се приближи на неколкостотин метра от тях, първата спря, включи на задна скорост и изчезна обратно. Командирът се усмихна. Не се бе излъгал в умствените възможности на германските ченгета.

Пет минути след като американците се бяха отправили към друга пресечка, първият берлинчанин — един удивително смел лекар — излезе на улицата и се приближи до руската щабна кола. И двамата мъже в нея бяха мъртви. Интересното бе, че куршумите, разкъсали телата, бяха пожалили изпръсканите им с кръв лица. Картината в камиона бе още по-страшна. Един от хората в него сигурно бе живял още няколко минути след стрелбата, но когато лекарят стигна до него, сърцето му вече не биеше. Берлинчанинът се учуди, че всички бяха облечени в руски военни униформи. Тъй като не знаеше какво повече може да направи, той се обади в полицията. Лекарят доста по-късно разбра колко превратно бе изтълкувал сцената, разиграла се пред дома му.

— Явно не са се шегували за инфрачервеното излъчване. Бомбата е била доста сериозна — забеляза офицерът от научно-техническия отдел. — Но пораженията са малко странни… хмм.

— Какво искаш да кажеш, Тед? — попита Райън.

— Че разрушенията би трябвало да са доста по-големи от сегашните… Може би са повлияли сенките и отраженията. — Той вдигна поглед. — Съжалявам. Ударните вълни не могат да преминават през всичко — например през хълмове. Тук сигурно е имало сенки и отражения. Иначе тези къщи просто не би трябвало да ги има.

— Все още не те разбирам — каза Райън.

— В подобни случаи аномалиите са нещо нормално. Може би първо да помисля и после пак да поговорим? — попита Тед Айърс.

Уолтър Хоскинс седеше в кабинета си, защото просто не знаеше какво трябва да направи. Освен това като най-старши от присъстващите бе длъжен да отговаря на телефоните. За да види стадиона, трябваше само да погледне навън. Димът се издигаше само на пет мили от прозорците му, един от които бе пукнат. Една част от съзнанието му се питаше дали не трябва да изпрати екип от полицаи там. Но другата отговаряше, че няма подобни заповеди. Той се обърна да погледне отново натам и остана учуден, че прозорците са все още здрави. В крайна сметка сградата бе само на пет мили от епицентъра на ядрения взрив. Останките от облака вече бяха достигнали първите зъбери на Скалистите планини. Атомната гъба все още не се бе разпаднала изцяло. Под нея се виждаше черната пушилка на дима от многобройните пожари. Разрушенията бяха…

… малко. Малко? Каква лудост. Тъй като нямаше какво друго да прани Хоскинс вдигна телефона и се свърза с Вашингтон.

— Дайте ми Мъри.

— Кажи, Уолт.

— Много ли си зает?

— Всъщност не. Как е там при теб?

— Телевизионните станции и телефоните не функционират. Дано, когато се изправя пред съдията, президентът да е някъде наблизо.

— Уолт, сега не е време…

— Не се обаждам за това.

— А за какво тогава?

— Виждам го оттук, Дан — каза Хоскинс с почти замечтан глас.

— Зле ли е?

Всъщност виждам само дим. Гъбовидният облак е вече над планините. Оранжев е като портокал. Виждам и стотици малки пожари. Осветяват дима, който се издига от стадиона. Дан?

— Да, Уолт? — отвърна Мъри. „Сигурно е в шоково състояние“ — помисли си той.

— Има нещо странно.

— Какво?

— Прозорците ми са здрави. Намирам се само на пет мили от мястото, а само един е пукнат. Странно, нали? — Хоскинс замълча за момент. — При мен са материалите, които каза, че искаш да видиш. Снимките и всичко останало.

Хоскинс прелисти документите, които лежаха на бюрото му.