Том Клэнси - Всички страхове

— Тогава предложи нещо смислено — каза Фаулър.

— Господин президент, намираме се в самото начало на една криза. Информацията, която пристига, е откъслечна и объркана. Опасно е да я тълкуваме веднага. Нека изчакаме допълнителни сведения.

Фаулър се наведе над микрофона:

— Работата ти е да ми казваш какво става, а не да ми даваш уроци по овладяване на кризисни ситуации. Ако научиш нещо полезно, можеш отново да ми се обадиш!

— Какво, по дяволите, си мислят? — попита Райън.

— Има ли нещо, което не знам? — попита Гудли.

Младият учен изглеждаше почти толкова разтревожен, колкото Райън се чувстваше.

— Защо мислиш, че си по-различен от всички останали? — озъби му се Райън, но веднага съжали. — Време е да се запознаеш с науката за овладяване на кризисни ситуации. Никой не знае нищо, но въпреки това трябва да се вземат добри решения. Само дето е невъзможно. Просто не е възможно.

— Тази работа със самолетоносача е доста опасна — каза офицерът от научно-техническия отдел.

— Бъркаш. Ако сме свалили четири самолета, значи са загинали само неколцина — обясни Райън. — Виж, сражението на бойното поле е нещо по-различно. Ако в Берлин наистина се е завързала битка, тогава можем с основание да се страхуваме. Това е почти толкова лошо, колкото и нападение срещу някой от стратегическите ни обекти. Да видим дали ще успеем да се свържем с щаба на главнокомандващия в Европа.

Деветте оцелели американски танка М1А1 и взвод бронетранспортьори „Брадли“ напредваха по един берлински булевард. Уличните лампи светеха, а от прозорците вече надничаха първите любопитни глави, които бързо разбраха, че това не е учение. Всички танкисти бяха махнали скоростните ограничители от двигателите на машините си и в Америка сигурно щяха да ги арестуват за превишена скорост. На километър и половина северно от лагера си те завиха на изток. Групата се командваше от един офицер, който отлично познаваше Берлин. Това бе третата му обиколка из доскоро разделения град. Той ги водеше към една чудесна позиция, от която определено щяха да имат предимство. Стига, разбира се, руснаците да не ги бяха изпреварили. Позицията представляваше незастроен парцел. Предвиждаше се на него да бъде издигнат мемориал в памет на жертвите от Стената. Мястото бе леко издигнато над руския и американския лагер, които скоро трябваше да бъдат опразнени. Булдозерите вече бяха успели да натрупат солидна могила, върху която щеше да се издигне статуята. Но нея все още я нямаше. Съветските танкове стояха в американския лагер и вероятно очакваха подкрепления от пехота или нещо друго. Бронетранспортьорите „Брадли“ непрестанно ги обсипваха с TOW от горичката, а Т-80 ожесточено отговаряха на огъня.

— За бога, тези негодници ще избият момчетата — каза капитанът, който командваше групата. — Добре, намерете си позиции.

Това им отне още около минута. Когато всичко бе готово, от деветте М1А1 се виждаха само куполите и оръдията.

— Целта е пред нас, момчета. Да я унищожим.

Деветте танка стреляха едновременно. Разстоянието, което ги делеше от руснаците, бе само две хиляди метра и този път изненадата бе на тяхна страна. Пет от руските Т-80 пламнаха при първия залп. Вторият порази още шест. Сега американците започнаха безразборна стрелба.

В малката горичка, при позициите на бронетранспортьорите, заместник-командирът на бригадата наблюдаваше омачкването на северния край от руската линия. „Смачкване е точната дума“ — помисли си той. Американските танкови екипажи бяха сформирани само от ветерани и те показваха истинските си възможности. Руският батальон, разположен на северния фланг, се опита да се престрои, но БТР-те очевидно бяха улучили командирския танк, защото Т-80 изглеждаха доста объркани. Една част от съзнанието на заместник-командира се питаше защо руснаците бяха спрели настъплението, но той бързо прогони въпроса. Имаше време да мисли за това. Сега го интересуваше само фактът, че противниците му са притиснати, а това бе добре за него и хората му.

— Сър, свързах се със Седма армия — каза един сержант и му подаде телефона.

— Какво става при вас?

— Господин генерал, говори полковник Ед Лонг. Бяхме атакувани от танковия полк срещу нас. Нападнаха ни без всякакво предупреждение. Просто нахлуха в лагера. Успяхме да ги спрем, но загубих почти всичките си танкове. Трябва ни подкрепление.

— Какви са загубите ви?

— Над четиридесет танка, сър. Освен това осем „Брадли“ и най-малко двеста човека.