Том Клэнси - Всички страхове

— Ние го знаехме — каза Головко — и този факт сигурно му е известен.

— Но не може да предполага, че знаем точната степен на бойната им готовност — каза министърът на отбраната. — В крайна сметка те не подозират, че разчитаме кодираните им съобщения. Увеличаването на бойната им готовност е по-голямо, отколкото подобава на предпазни мерки. Американските стратегически сили не са получавали подобна заповед от 1962 година насам.

— Наистина ли? — попита Нармонов.

— От техническа гледна точка не сте прав, генерале — възрази Головко. — Американските стратегически сили по принцип поддържат много висока степен на бойна готовност дори и в мирно време. Така че промяната е малка и забележката ви — неоснователна.

— Така ли е? — попита Нармонов.

Министърът на отбраната повдигна рамене.

— Всичко зависи от гледната точка. Ракетите им, базирани на сушата, винаги са в по-висока бойна готовност от нашите, защото за поддържането им се изискват по-малко грижи. Същото се отнася и до подводниците им, които прекарват доста повече време в морето от нашите. Техническата разлика наистина е малка, но психологическата — голяма. Когато чуят за увеличената степен на бойна готовност, войските им ще си помислят, че се е случило нещо ужасно. Според мен това е много важно.

— А според мен не! — побърза да го контрира Головко.

„Чудесно — помисли си Нармонов. — Двама от основните ми съветници не могат да се разберат по нещо толкова важно…“

— Трябва да отговорим — обади се министърът на външните работи.

ДО ПРЕЗИДЕНТА ФАУЛЪР:

ЗАБЕЛЯЗАХМЕ ПОВИШАВАНЕТО НА БОЙНАТА ВИ ГОТОВНОСТ. ТЪЙ КАТО ПОВЕЧЕТО ОТ ОРЪЖИЕТО ВИ Е НАСОЧЕНО КЪМ СЪВЕТСКИЯ СЪЮЗ, НИЕ СЪЩО ТРЯБВА ДА СЕ ЗАСТРАХОВАМЕ. СПОРЕД МЕН ОТ ИЗКЛЮЧИТЕЛНА ВАЖНОСТ Е ОБСТОЯТЕЛСТВОТО НИКОЯ ОТ СТРАНИТЕ НИ ДА НЕ ПРЕДПРИЕМА ДЕЙСТВИЯ, КОИТО ИЗГЛЕЖДАТ ПРОВОКАЦИОННИ.

— Сега за пръв път не беше готов с отговора си — забеляза Елиът. — Първо казва „не съм го направил“, а сега ни предупреждава да не го провокираме. Какво всъщност има предвид?

Райън погледна копията от шестте съобщения, изпратени му по факса, и ги подаде на Гудли.

— Какво мислиш? — попита той.

— Нищо сериозно. Изглежда, всички са прекалено предпазливи, но според мен трябва да бъде точно така. Ние взехме предпазни мерки и повишихме бойната си готовност, но и те не остават назад. Фаулър казва, че не ги подозира в нищо, и това е добре. Нармонов отвръща, че и двете страни трябва да действат разумно и без провокации — това също е добре. Въобще дотук добре — каза Бен Гудли.

— И аз мисля така — обади се дежурният офицер.

— Значи сме единодушни — присъедини се към тях Джак.

„Слава богу. Добре се представяш. Боб. Неочаквано добре.“

Росели се върна на бюрото си. Изглеждаше, че положението е под контрол.

— Къде беше досега? — попита го Роки Барнс.

— В стаята с „горещата линия“. Засега всичко се развива добре.

— Вече не, Джим.

Генерал Пол Уилкс почти бе стигнал. Пътят от дома му до междущатска магистрала 295 бе отнел повече от двадесет минути. Сега до магистрала 395 оставаха само пет мили. Снегорините явно не се бяха старали много над този участък. Макар и посипан със сол, снегът вече се превръщаше в лед. Най-лошото от всичко бе, че шофьорите, осмелили се да пътуват в такова време, се опитваха да пробутат обичайните си номера. Тези пък, които караха коли с двойно предаване, явно си мислеха, че втората предавка ги правеше неуловими за физичните закони. Уилкс прекоси „Саут капитал стрийт“ и се насочи надолу към изхода на авеню „Мейн“. Вдясно някакъв състезател с тойота го задмина и реши да завие към изхода за центъра на Вашингтон. Но тойотата попадна на заледено пространство, изпързаля са и застана перпендикулярно на пътя. Катастрофата бе неизбежна. Уилкс се удари странично в колата със скорост тридесет километра в час.

— По дяволите — извика той.

Но сега нямаше време за това. Той включи задната скорост и започна да се отдалечава, преди още другият шофьор да бе излязъл от колата си. За нещастие обаче, генералът забрави да погледне в огледалото. Докато преминаваше в другото платно, един тежък камион с ремарке го блъсна отзад с петдесет километра в час. Тласъкът бе достатъчен да прати джипа и бетонната преграда между магистралите. Уилкс почина на място.

Елизабет Елиът отпиваше от кафето си, вперила невиждащ поглед а отсрещната стена. Това беше единственото логично обяснение. Бяха пренебрегнали всички получени съобщения. А сега мозайката се подреди. Съветските военни се бореха за власт и искаха Боб Фаулър да се включи в играта им. „Трябвало е да бъдем там — помисли си тя. — Той искаше да отиде на мача и всички очакваха да го стори, защото Денис Банкър притежаваше един от отборите. И аз щях да отида. И сега можех да бъда мъртва. Ако са искали да убият Боб, значи са искали да убият и мен…“