Том Клэнси - Всички страхове

Заповедта за Бойна готовност — ТРИ дойде като гръм от ясно небе. А само минута по-късно и това. Над четиридесет танка и сто войници бяха изгубени — застреляни без предупреждение. Е, подполковникът щеше да се погрижи за отплатата.

Берлинската бригада съществуваше още отпреди раждането му. Из лагера й бяха разпръснати множество отбранителни позиции. Подполковникът разпредели танковете, с които разполагаше, и нареди на бронетранспортьорите си „Брадли“ да изстрелят наведнъж ракетите си TOW-2.

След като бяха нахълтали в лагера им, руснаците спряха. Чакаха нови заповеди. Батальонните командири все още не можеха да овладеят положението след лудешката атака на Т-80, а полковия командир просто го нямаше. Тъй като липсваха нови заповеди, танковете спряха и продължиха да се оглеждат за нови цели. Началник-щаба на полка също го нямаше. Като разбра това, най-старшият от батальонните командири обърна танка си и го насочи обратно към машината за управление на боя. Сега в целия полк нямаше по-старши от него. „Странно — помисли си той. — Първо проверката, после заповедта за повишаване на бойната готовност от Москва и най-накрая стрелбата на американците.“ Той просто не знаеше какво става. Когато се върна в руския лагер, забеляза, че все още всички лампи светят като на парад. Някой трябваше да ги изгаси. Сега танкът му бе напълно осветен, и то в обсега на американците.

— Командирски танк на два часа, движи се от ляво на дясно — каза сержантът на ефрейтора.

— Хванах го — отвърна артилеристът по разговорката.

— Огън!

Ефрейторът натисна спусъка. TOW-2 излетя от цевта. Целта бе на около две хиляди и петстотин метра. Артилеристът не откъсваше поглед от нея. Полетът продължи осем секунди и ефрейторът с радост забеляза, че TOW-2 се приземява точно в купола на целта.

— Поразен — обади се командирът на бронетранспортьора. — Прекрати огъня. А сега да открием още някой от тези престъпници… Десет часа, танк, прави завой!

Артилеристът завъртя окуляра наляво.

— Виждам го!

— Добре, какво смятате там в ЦРУ — попита Фаулър.

— Сър, отново разполагаме само с несвързана и разпокъсана информация — отвърна Райън.

— Само на неколкостотин мили от „Рузвелт“ е руският самолетоносач „Кузнецов“ с изтребители МиГ-29 на борда — каза адмирал Пейнтър.

— Да, но бойната ни група е още по-близо до Либия, а там нашият приятел полковникът разполага със същите самолети.

— Които със сигурност летят над морето, и то в полунощ — апострофира го Пейнтър. — Кога за последен път си чувал за либиец, способен на такъв подвиг? При това само на двадесетина мили от бойната ни група?

— А какво ще кажеш за Берлин? — попита Лиз Елиът.

— Не знаем! — Райън спря и си пое дълбоко въздух. — Не забравяйте, че сигурните ни сведения са твърде малко.

— Ами ако СПИНАКЪР е прав, Райън? — настоя Елиът.

— Какво имаш предвид?

— Ако в момента в Москва се извършва военен преврат и са решили да поставят бомбата тук, за да не им пречим? За да ни премахнат?

— Това е абсолютна дивотия — отвърна Джак. — Да поставят бомбата и да рискуват избухването на война? И какво ще им помогне това? Да предположим, че разберем за евентуален военен преврат там. Как ще постъпим? Ще ги нападнем незабавно?

— Армията им може би си мисли, че ще действаме точно така — забеляза Елиът.

— Не съм съгласен. Според мен е възможно СПИНАКЪР още от самото начало да ни е лъгал по този въпрос.

— Сега ли го измисли? — обади се Фаулър.

Той започна да се убеждава, че бомбата наистина е целяла смъртта му. В крайна сметка единствено хипотезата на Елизабет обясняваше всичко и при това звучеше логично.

— Не, сър — отвърна негодуващо Райън. — Руските военни са твърде умни, за да се впуснат в подобно нещо. Това е чиста авантюра.

— А как ще обясниш нападението срещу войските ни? — попита Фаулър.

— Не разполагаме с неопровержими доказателства, че войските ни са били нападнати.

— Значи според теб нашите хора лъжат? — попита Фаулър.

— Господин президент, вие не разглеждате всички аспекти на проблеми. Добре, да приемем, че в Съветския съюз се извършва държавен преврат. Аз не съм съгласен с тази хипотеза, но нека да я приемем за момент. Казвате, че целта на бомбата е била да ни попречи да се намесим. Чудесно. Тогава защо ще нападат войските ни, ако не искат да си имат вземане-даване с нас?

— За да покажат, че намеренията им са сериозни — отвърна веднага Елиът.

— Това е лудост! Евентуалното им нападение е равносилно на признание, че те са поставили бомбата. Мислите ли, че не вярват да отвърнем с ядрен удар на подобна провокация? — попита Райън и сам отговори на въпроса си: — Просто не виждам никакъв смисъл.