Том Клэнси - Всички страхове

— Освен това обяснява повишената бойна готовност на тяхната ПВО — намеси се заплашително Борщайн.

— Да не би да казвате, че бомбата е била съветска? — обади се президентът.

— В света няма чак толкова много ядрени държави — отвърна пръв Борщайн. — Мощността на това устройство просто е дяволски голяма, за да е аматьорско.

— Чакайте малко — намеси се отново Джак. — Не забравяйте, че фактите, с които разполагаме, са твърде малко. Разликата между информация и предположение е огромна. Трябва да се съобразяваме с това.

— Какво е съветското тактическо ядрено оръжие? — попита Лиз Елиът.

Генерал Фремънт се зае с обяснението:

— Прилича на нашето. Разполагат с малки бойни глави — около един килотон, — които се изстрелват с артилерийски оръдия. Имат и големи — по петстотин килотона, — останали от ракетите СС-20, които унищожиха.

— С други думи, мощността на експлозията влиза в кръга на съветските бойни глави, за които имаме сведения, че са изчезнали.

— Точно така, доктор Елиът — отвърна главнокомандващият САК.

В Кемп Дейвид Елизабет Елиът се отпусна на стола си и се обърна към президента. Гласът й бе твърде тих, за да бъде чут от останалите им трима събеседници:

— Робърт, ти трябваше да бъдеш на мача заедно с Брент и Денис.

„Странно, че досега не съм се сетил за това“ — помисли си Фаулър и също се облегна.

— Не — отвърна президентът. — Не вярвам, че руснаците ще се решат на такъв ход.

— Какво беше това? — попита някой по високоговорителите.

— Изчакайте малко — каза прекалено тихо Фаулър.

— Не ви чух, господин президент.

— Казах „изчакайте малко“! — изкрещя Фаулър и закри микрофона с ръка. — Елизабет, ние трябва да овладеем ситуацията и ще го направим. Да се опитаме за момент да забравим личните си пристрастия.

— Господин президент, настоявам да се качите на „Нийкап“ възможно най-бързо — каза генерал Фремънт. — Положението може да се окаже твърде сериозно.

— Ако ще го овладяваме, Робърт, по-добре веднага да се хващаме на работа.

Фаулър се обърна към офицера зад гърба си:

— Кога трябва да пристигне хеликоптерът?

— След двадесет и пет минути, сър. След това за половин час ще ви откара до базата „Андрюс“, където чака „Нийкап“.

— Почти час…

Фаулър погледна към часовника на стената. Така обикновено постъпват хора, които знаят колко е часът, знаят колко време ще им трябва, за да свършат нещо, но въпреки това гледат часовника.

— Радиовръзката на хеликоптера няма да е достатъчна. Кажете му да заведе на „Нийкап“ вицепрезидента Дърлинг. Генерал Фремънт?

— Да, господин президент?

— Вие разполагате с резервен „Нийкап“, нали?

— Точно така, сър.

— Вицепрезидентът ще се качи на първия. Искам да изпратите резервния тук. Той ще успее да се приземи в Хагърстаун, нали?

— Да, сър. Можем да използваме пистата „Феърчайлд-рипаблик“.

— Добре, направете го. За да стигна до „Андрюс“, ще ми е необходим цял час, който не мога да изгубя. Работата ми е да се справя с положението и нямам излишно време.

— Правите грешка, сър — каза Фремънт с най-ледения тон, на който бе способен. Самолетът можеше да пристигне в Централен Мериленд най-рано след два часа, помисли генералът.

— Може и да сте прав, но сега решавам аз. Не искам да бягам от отговорност.

Зад него Пит Конър и Хелън д’Агустино си размениха тъжни погледи. Те отлично знаеха какво щеше да се случи при евентуална ядрена атака срещу Съединените щати. Подвижността бе най-силният коз на президента, но той току-що го бе проиграл.

Заповедта от Кемп Дейвид веднага бе изпратена по радиото. Президентският хеликоптер се намираше над Вашингтон, когато я получи, и се обърна обратно на югоизток. Приземи се до военноморската обсерватория. Вицепрезидентът Роджър Дърлинг и цялото му семейство се качиха на борда. Те дори не закопчаха коланите си. Агентите от тайните служби коленичиха на пода с готови за стрелба автомати „Узи“ в ръце. Дърлинг бе научил всичко, което знаеше, именно от тях. Вицепрезидентът си каза, че трябва да се отпусне и да разсъждава трезво. Той погледна най-малкото си дете — четиригодишно момче. Предния ден Дърлинг си мечтаеше отново да е четиригодишен и да има възможност да израсне в свят, над който не тегне заплахата от голяма война. Дърлинг си спомни ужаса от младежките си години — кубинската ракетна криза по време на първата му година в колежа и едногодишния престой във Виетнам като взводен командир на 82-ра въздушнодесантна дивизия. Напук на всички правила, войната превърна бъдещия вицепрезидент в доста либерален политик. Той не се бе стремил към това. Просто помнеше двамата си другари, умрели в ръцете му. Вчера бе погледнал сина си и бе благодарил на Бога, че детето му никога няма да преживее подобно нещо.