Том Клэнси - Всички страхове

— Сър, струва ми се, че открих нещо странно.

— Какво? — попита я главнокомандващият, без да се обръща към нея.

— Най-малко четири телевизионни спътника не функционират. Включително „Телстар“, „Интелсат“ и „Хюз“. Просто ги няма, сър.

Забележката накара главнокомандващия да се обърне.

— Можете ли да ми кажете още нещо?

— Сър, от главното командване на ПВО за Северна Америка съобщиха, че експлозията е в градските черти на Денвър, и то много близо до „Скайдоум“, където е мачът за суперкупата. Там са държавният секретар и министърът на отбраната, сър.

— За бога, права сте — отвърна изумено главнокомандващият САК.

Във военновъздушната база „Андрюс“ Националният въздушен пункт за управление на въоръжените сили при извънредно положение — за по-кратко му казваха „Нийкап“ — стоеше на втора писта, а два от четирите му двигателя работеха. Екипажът чакаше някого, за да може да излети.

Когато кошмарът започна, от дежурството на капитан първи ранг Джим Росели бе изминал само един час. Той седеше в НВКЦ и си мечтаеше да има до себе си някой от генералския състав. Не знаеше, че мечтата му няма да се сбъдне. Преди известно време постоянното присъствие на генерал или адмирал в Националния военен команден център бе задължително. С намаляването на напрежението между Изтока и Запада обаче и със съкращенията в Пентагона ежедневната работа бе прехвърлена на капитани и полковници. Разбира се, винаги имаше човек от генералския състав на повикване. „Можеше да бъде и по-зле“ — помисли си Росели. Сега поне знаеше какво е да имаш огромно количество ядрено оръжие на свое разположение.

— Какво, на майната си, става? — попита стената подполковник Ричард Барнс. Вече бе задавал на Росели същия въпрос.

— Роки, защо не запазиш емоциите си за друг път? — попита спокойно Росели.

Гласът му бе удивително равен. Възбудата на капитана не се прокрадваше нито във вида, нито пък в интонацията му. И въпреки това дланите на бившия подводничар бяха толкова изпотени, че от бърсането им на панталоните му имаше две мокри петна. Но мастиленосиният цвят на униформата напълно ги скриваше.

— Извинявай, Джим.

— Обади се на генерал Уилкс. Той трябва да бъде тук.

— Точно така.

Барнс натисна един бутон от засекретения телефон и позвъни на бригаден генерал Пол Уилкс, бивш летец на бомбардировач. Гой живееше във военновъздушната база „Болинг“, която се намираше срещу националното летище, но от другата страна на река Потомак.

— Да — каза дрезгаво Уилкс.

— Обажда се Барне, сър. Трябва незабавно да дойдете в НВКЦ.

Думите на подполковника бяха достатъчни. За летците наречието „незабавно“ има особено значение.

— Тръгвам — затвори телефона Уилкс и измърмори: — Слава богу, че има джипове с двойно предаване.

Той с мъка навлече масленозелената си шуба и излезе, без да обува ботушите си. Имаше джип „Тойота ландкрузър“. Колата запали веднага и Уилкс излезе от гаража на все още непочистените пътища.

Президентският команден пункт в Кемп Дейвид бе анахронизъм от преминалите вече лоши времена. Поне така си бе помислил Боб Фаулър, когато го бе видял за пръв път преди година. Построен от администрацията на Айзенхауер, той бе проектиран така, че да издържи на ядрен удар във време, когато точността на ракетните атаки се измерваше в мили, а не в метри. Издълбан в гранитна скала в планината Катоктин, западен Мериленд, той се намираше под петдесетметрова солидна преграда. До 1975 година специалистите го смятаха за извънредно надежден и удобен за живеене. Той бе дълъг десет, широк дванадесет и висок около три метра. Обслужваше се от дванадесетчленен екипаж, набиран предимно от флота. Половината от него все още бе на редовна военна служба. Оборудването не бе толкова модерно, колкото на „Нийкап“ или някое друго от президентските убежища. Фаулър седна на едно кресло, което изглеждаше проектирано от НАСА още през 1960 година. На бюрото пред него дори имаше вграден пепелник. Срещу бюрото бяха наредени няколко телевизора. Все пак въпреки ситуацията столът бе удобен. Елизабет Елиът седна до президента.

— Добре — каза Дж. Робърт Фаулър. — Какво, по дяволите, става?

Към него се приближи един капитан трети ранг. Не започваше много обнадеждаващо.

— Сър, хеликоптерът ви има механична повреда. В момента към Кемп Дейвид пътува „Морска пехота-две“, който ще ви закара до „Нийкап“. Имаме връзка с главнокомандващите САК и ПВО за Северна Америка. Тези бутони ще ви осигурят директна линия до другите главнокомандващи.