Том Клэнси - Всички страхове

— Какво, по дяволите, става в Денвър? — попита генерал Куропаткин в бункера си край Москва.

— Не знам — каза искрено офицерът от разузнаването.

„Всички страшно ми помагат“ — помисли си генералът. Той вдигна телефона и се свърза със съветското военно разузнаване.

— Дежурният слуша — обади се някакъв глас.

— Обажда се генерал Куропаткин от ПВО, Москва.

— Знам за какво се обаждате — увери го дежурният полковник.

— Какво става в Денвър? Има ли там склад за ядрено оръжие?

— Не, генерале. В близост до Денвър е арсеналът „Роки маунтин“. Там има химическо оръжие в процес на обезвреждане. Ще го превръщат в депо за американския военен резерв. Ще има танкове и друга механизирана техника. Освен това близо до Денвър се намира и „Роки Флатс“. Там произвеждат части за оръжие, но…

— Къде по-точно? — прекъсна го Куропаткин.

— Северозападно от града. Според сведенията ми обаче експлозията е в южната част на Денвър, генерале.

— Точно така, продължавайте.

— „Роки Флатс“ в момента също се унищожава. Доколкото знаем, там вече няма оръжейни части.

— Може би транспортират оръжие? Трябва да знам нещо! — изпусна най-сетне нервите си генералът.

— Не мога да ви кажа нищо повече. Ние сме също толкова на тъмно, колкото и вие. Може би КГБ знае нещо, но ние — не.

„Не можеш да застреляш човека само защото е искрен“ — помисли си Куропаткин. Трябваше отново да звъни. Както и всички професионални военни, генералът не обичаше шпионите, но следващият разговор бе наложителен.

— Държавна сигурност, команден център — каза мъжки глас.

— Искам да говоря с дежурния в американския отдел.

— Изчакайте малко.

Последва обичайното прещракване от прехвърляне на линии и един женски глас каза:

— Американски отдел.

— Обажда се генерал-лейтенант Куропаткин от московския център на ПВО — каза отново той. — Искам да знам какво става в Централните Съединени щати в град Денвър.

— Предполагам, нищо особено. Денвър е голям град и важен административен център за американското правителство. Всъщност в това отношение е на второ място след Вашингтон. В момента там е неделя вечер и не вярвам да става нещо особено.

Куропаткин чу шума от прелистването на страници.

— А, да.

— Да, какво?

— Финалният мач за първенството на Американската футболна лига. Играе се на стадиона в Денвър, който май е покрит.

Куропаткин едва сдържа ругатнята си заради глупостите, които му съобщаваха.

— За какво ми е притрябвал финалният им мач! Искам да знам има ли някакъв проблем, някакви безредици? Оръжеен склад, секретна база, въобще нещо от този сорт, което не знам.

— Генерале, всичките ни данни по този въпрос са на ваше разположение. Защо се интересувате?

— Момиче, преди малко там имаше ядрена експлозия.

— В Денвър?

— ДА!

— Къде по-точно? — попита тя с доста по-спокоен тон от Куропаткин.

— Изчакайте — обърна се той. — Искам координатите на експлозията. Веднага!

— Тридесет и девет градуса и четиридесет минути северна ширина и сто и пет градуса и шест минути западна дължина. Цифрите са приблизителни — прибави лейтенантът, отговарящ за спътниковата свръзка. — Видимостта ни в инфрачервения спектър не е много добра, генерале.

Куропаткин повтори данните.

— Изчакайте — каза жената. — Трябва да взема една карта.

Андрей Илич Нармонов спеше. В Москва бе 3,10 сутринта. Телефонът го събуди и миг по-късно вратата на спалнята му се отвори. Нармонов почти се панира. Досега никой не бе влизал в спалнята му без разрешение. Посетителят бе майор Павел Хрульов от КГБ — заместник-началник на личната президентска охрана.

— Господин президент, има обявена тревога. Трябва веднага да дойдете с мен.

— Какво става, Паша?

— В Америка има ядрена експлозия.

— Какво… кой?

— Не знам нищо повече. Трябва веднага да отидем в бункера. Колата ни чака. Не се обличайте.

Хрульов му хвърли един халат.

Райън загаси цигарата си, ядосан от надписа: „Техническа повреда. Моля, изчакайте.“ Гудли влезе при него с две кутии кола. Вечерята вече бе поръчана.

— Какво става? — попита Бен.

— Картината изчезна — обясни Райън и отвори колата си.

В щабквартирата на САК една жена полковник се взираше в телевизионния екран, без да изпуска дистанционното управление от ръцете си. Стаята разполагаше с осем телевизора, подредени в две редици по четири. Общо екраните им можеха да показват едновременно над петдесет отделни изображения. Жената бе офицер от разузнаването и инстинктите й подсказваха, че трябва да провери различните канали. С няколко бързи натискания на копчето тя установи, че Си Ен Ен и дъщерната й Си Ен Ен „Водещи новини“ не са в ефир. Тя знаеше, че двете програми използват различни спътници и фактът й се стори любопитен. Системата й позволяваше достъп и до други кабелни канали, така че тя започна да ги преглежда. Ейч Би О го нямаше. „Шоу Таим“ също. И Ес Пи Ен не бе в ефир. Тя провери в справочника и установи, че най-малко четири спътника не функционират. Жената стана и се приближи към главнокомандващия САК.