Том Клэнси - Всички страхове

— Централните Съединени щати. Изглежда, е в град Денвър.

— Денвър. Какво, по дяволите, има там? — попита Куропаткин. — Искам веднага да разберете.

— Тъй вярно, генерале.

Куропаткин вече бе вдигнал слушалката. Разполагаше с пряка линия до Министерството на отбраната и до президента. Той заговори бавно и отчетливо:

— Внимание! Обажда се генерал-лейтенант Куропаткин от московския център на ПВО. Току-що засякохме ядрен взрив в Съединените щати. Повтарям: току-що засякохме ядрен взрив в Съединените щати.

Някакъв глас отсреща изруга. Сигурно бе на дежурния при президента Нармонов.

Другият глас — на дежурния старши офицер в Министерството на отбраната — прозвуча по-разумно.

— Сигурни ли сте?

— Данните от екрана са недвусмислени — отвърна Куропаткин, учуден от собственото си хладнокръвие. — В момента пред очите ми огненото продължава да нараства. Това е ядрен взрив. Ще се обадя, когато събера повече информация… Какво? — обърна се генералът към младшия офицер.

— Генерале, «Орел» II току-що е понесъл мощен енергиен удар. По-нататъшната му експлоатация е невъзможна — каза един майор.

— Какво беше това? Какво става?

— Не знам.

— Разберете.

Картината изчезна точно когато Сан Диего нападаше. Фаулър довърши четвъртата си бира за следобеда и ядно остави чашата си на масата. Проклета телевизия! Някой сигурно се бе спънал в шнура и сега щеше да изпусне няколко минути от очертаващия се като чудесен мач. Все пак трябваше да отиде на стадиона въпреки предупрежденията на тайните агенти. Той погледна телевизора на Елизабет, за да види какво гледа тя, но там СЪЩО нямаше картина. Да не би някой от морските пехотинци да бе прекъснал кабела с малкия снегорин. «Все някой ще обърка нещо» — изръмжа наум президентът. Но не, това бе друго. Дъщерните станции на Ей Би Си — Балтиморски канал 13“ и Ви Джей Зет — показваха надписа „Техническа повреда. Моля, изчакайте“, докато върху телевизора на Елизабет просто нямаше нищо. Странно. Като всеки мъж, застанал пред телевизора в такъв момент, Фаулър взе дистанционното управление и започна да сменя каналите. Си Ен Ен също не бяха в ефир за разлика от местната балтиморска и вашингтонска станция. Той тъкмо започваше да се чуди какво ли означава това, когато един от телефоните му иззвъня. Звукът бе учудващо стържещ и неблогозвучен. Идваше от някой от четирите апарата, подредени на долната полица на масичката вдясно от кушетката. Фаулър посегна към слушалката преди да разбере кой от всичките звъни. От позакъснялото осъзнаване го побиха ледени тръпки. Беше червеният телефон от главното командване на ПВО за Северна Америка в планината Шайен, Колорадо.

— Тук е президентът — каза Фаулър с дрезгав, внезапно изплашен глас.

— Господин президент, обажда се генерал-майор Джо Борщайн. Аз съм старши дежурен в централата. Сър, току-що регистрирахме ядрен взрив в Централните Съединени щати.

— Какво? — попита президентът след няколко секунди пауза.

— Сър, имаше ядрена експлозия. В момента установяваме точното място, но явно е в района на Денвър.

— Сигурни ли сте? — попита президентът, като се стараеше да остане спокоен.

— В момента отново проверяваме уредите си, но да, сър, сигурни сме. Не знаем какво се е случило или пък как, но ядрена експлозия имаше. Моля ви веднага да отидете на сигурно място, докато изясним какво става.

Фаулър вдигна поглед. Телевизорите стояха все така безмълвни, но за сметка на това сирените за тревога вече огласяваха цялата резиденция с воя си.

Старото име на военновъздушната база „Офът“ край Омаха, Небраска, бе форт „Крук“. Бившето кавалерийско укрепление разполагаше с чудесни, макар и поостарели постройки от червени тухли за висшия офицерски състав. Зад тях се намираха ненужните вече конюшни, а отпред бе обширният плац, на който преди се провеждаха ученията на кавалеристите. На около миля от постройките бе щабквартирата на Стратегическото авиационно командване (САК). Тя също имаше своя антика. Пред входа й стоеше летяща крепост В-17 от Втората световна война. Също извън сградата, но под земята, бе разположен новият команден пункт, завършен през 1989 година. Офицерите се шегуваха, че разточително големите му помещения са по подобие на холивудските представи за командния пункт още отпреди построяването му. Архитектите явно бяха решили да не изневеряват на вече създадената представа за САК.

Генерал-майор Чък Тимънс, заместник началник-щаб (по оперативната част) се бе възползвал от възможността да изкара дежурството си тук вместо в кабинета си. Всъщност той гледаше с едно око мача за суперкупата на един от осемте широкоекранни телевизора. На други два вървяха данните от спътниците за подпомагане на отбраната, наречени за по-кратко СПО. Така че Тимънс видя огненото кълбо в Денвър по едно и също време с всички останали. Генералът изпусна молива, с който пишеше. Точно зад поста му се намираха остъклените кабини — те бяха на две нива, — в които работеха петдесетте човека персонал, обслужващи САК. Тимънс вдигна телефона си и натисна бутона за връзка с най-старшия офицер от разузнаването.