Том Клэнси - Всички страхове

— Виждам го, сър.

— Възможна ли е грешка?

— Не, сър. Проверката показа, че спътникът функционира нормално.

— Дръжте ме в течение.

Тимънс се обърна към заместника си:

— Извикайте шефа веднага тук. Звънете на всички. Искам пълен екип за бързо реагиране и целия боен състав. Веднага!

После към друг офицер:

— Извадете незабавно „Огледалото“. Дежурните авиокрила да се приготвят за излитане. Оповестете всички.

В стъклената стая вляво зад генерала един сержант натисна няколко бутона. Въпреки че САК отдавна вече не държеше самолет във въздуха по двадесет и четири часа в денонощието, тридесет процента от наличната техника бе в постоянна бойна готовност. Заповедта до дежурните авиокрила бе изпратена по телефона. Чуха я от изкуствен компютърен глас, защото се смяташе, че човек в състояние на възбуда можеше да обърка думите. Заповедта бе предадена за около двадесет секунди и офицерите в дежурните авиочасти реагираха мигновено.

В този момент крилата бяха две. 416-о бомбардировъчно във военновъздушната база „Грифис“, Рим, Ню Йорк, което се състоеше от В-52, и 384-то с В-1В от военновъздушната база „Маконъл“. Канзас. Във втората заповедта завари повечето от пилотите пред телевизорите. Те се изстреляха към чакащите ги джипове, които ги откараха при самолетите. Първият от всеки четиричленен екипаж натискаше бутона за автоматично запалване на моторите при тревога, който се намираше до носа на самолета и продължаваше да бяга към стълбичката. Преди екипажите да бяха сложили коланите СИ, двигателите вече работеха. Обслужващият персонал махаше боядисаните в червено поставки за застопоряване на колесниците. Часовите, които досега бяха пазили самолетите, се обърнаха с гръб към тях и подготвиха оръжието си за всяка евентуална заплаха. До този момент все още никой не знаеше, че не участва в една от многобройните учебни тревоги.

Първият самолет, който трябваше да излети от „Маконъл“, бе на командира на авиокрилото. Атлетичният четиридесет и пет годишен полковник имаше предимството самолетът му да се намира най-близо до помещенията. Когато и четирите му двигателя заработиха и пред него бе чисто, той отпусна спирачките и се насочи към края на пистата. Това му отне две минути. Щом достигна съответното място, получи заповед да чака.

В „Офът“ дежурният КС-135 нямаше подобни заповеди. Приспособеният за новите си цели двадесет и пет годишен „Боинг 707“, наречен „Огледалото“, имаше на борда си един старши офицер и пълен (макар и поорязан) боен състав. Той вече се издигаше в спускащия се мрак. Радиовръзката на борда все още не бе осъществена и офицерът не знаеше за какво е цялата олелия. Над земята зад боинга останаха още три такива самолета, които се подготвяха за излитане.

— Какво става, Чък? — попита още с влизането си главнокомандващият САК. Той не носеше униформа и бе с развързани обувки.

— Ядрен взрив в Денвър. Освен това има някакви повреди по сателитните връзки, за които научихме преди малко. Оповестил съм дежурните авиокрила. „Огледалото“ вече излетя. Все още не знам какво, по дяволите, става, но Денвър просто експлодира.

— Вдигай ги във въздуха — заповяда главнокомандващият Стратегическото авиационно командване.

Тимънс махна с ръка на офицера за свръзка, който предаде заповедта. След двадесет секунди първият В-1В се засилваше по пистата в „Маконъл“.

Не беше време за любезности. Един капитан от морската пехота нахълта в стаята на президента и хвърли две бели шуби към него и Елиът. Тайният агент все още не се бе появил.

— Побързайте, сър — подкани го капитанът. — Хеликоптерът все още е повреден.

— Накъде? — попита Пит Конър, дошъл тъкмо навреме, за да чуе думите на морския пехотинец. Палтото му бе разкопчано.

— Към командния пункт. Освен ако не сте решили друго. Хеликоптерът е повреден — повтори капитанът. — Хайде, сър — почти изкрещя той на президента.

— Боб! — обади се разтревожено Елиът.

Тя не знаеше какво му бяха казали по телефона. Виждаше само бледото му и изплашено лице. Двамата навлякоха шубите си и излязоха навън. Пред входа бе налягал цял взвод морски пехотинци с готово за стрелба оръжие. Шестима други стояха около хеликоптера, чиито двигатели едва-едва похъркваха.

В базата „Анакостия“, Вашингтон, екипажът на „Морска пехота-две“ — хеликоптерът нямаше да стане „Морска пехота-едно“, докато президентът не се качеше на него — се издигаше сред облак сняг. След няколко секунди вертолетът вече бе над ефекта, предизвикан от перките му, и екипажът му можеше да вижда добре. Пилотът, който бе майор, се насочи на северозапад, без да знае какво, по дяволите, ставаше. Единствените хора, които знаеха нещо, можеха да му кажат, че все още не знаят много. В следващите няколко минути това нямаше да има голямо значение. Във всяка организация извънредните положения се репетират предварително с две цели: да се усвоят начините за реагиране и да се овладее паниката, която можеше да дойде от нерешителността пред приближаващата опасност.