Том Клэнси - Всички страхове

Проследяващият екип се подготви да промени изчисленията си.

— Ето тук, сър — посочи с молива си операторът. — Сега прилича повече на пламък. „Контрол“, докладва „Сонар“. В момента целта е с курс едно-седем-нула. Завива наляво. Излъчваният шум постоянен. Определената по-рано скорост остава непроменена.

— Много добре, благодаря.

Руската лодка правеше трети подобен завой. Предположението Клагет явно бе вярно. Руснаците провеждаха много методично, целенасочено и умно претърсване в патрулираната от тях територия. Действаха досущ като американци. Разстоянието между най-горните точки на изкачванията им бе около тридесет и пет хиляди метра.

— Новата помпа, с която разполагат, е истинска красавица — забеляза операторът на сонара. — Шумът от двигателите му е дяволски намален, а според проследяващия екип се движи с десет възела.

— След още две години ще започнат да ни създават и проблеми — отвърна Клагет.

— Смущения, смущения, механични смущения от „Сиера-16.“ Курсът му е едно-шест-четири и все още продължава да се движи наляво. Скоростта е непроменена.

Старшината побърза да огради с молива светлината на екрана.

— Май имат какво още да понаучат.

— Разстоянието до целта е четиридесет и три хиляди метра.

— Нека да го увеличим, господин Питни. Завий надясно — заповяда помощник-капитанът.

— Тъй вярно. Рул пет градуса вдясно. Нов курс две-нула-четири.

— За ново излизане ли се подготвят? — попита Рикс, който тъкмо влизаше.

— Да, изглежда, че се изкачват и слизат на строго определени интервали, капитане.

— Значи са методични копелета, а?

— Завиха само две минути преди нашите предвиждания — отвърна Клагет. — Току-що заповядах десен завой, за да поддържаме дистанцията.

— Правилно.

Забавлението харесваше на Рикс. Той не се бе качвал на борда на атакуваща подводница още от времето на първото си учебно плаване. През последните петнадесет години не му се бе случвало да си играе на гоненица с руснаците. В редките случаи, когато ги бе засичал, постъпваше по един и същи начин: проследяваше ги колкото да установи курса им, и после обръщаше перпендикулярно на него и се измъкваше, докато руската лодка изчезне от сонара му.

Но играта вече се променяше. Не бе както по-рано. Руските подводници ставаха все по-тихи. Ако преди години бяха само досадни като мухи, то сега ставаха опасни като оси. „Значи и ние трябва да променим тактиката си…“

— Представи си, помощник, че това се превърне в практика.

— Какво имаш предвид, капитане?

— Щом момчетата стават все по-тихи, ще действаме с тях по този начин.

— Моля? — попита неразбиращо Клагет.

— Ако ги следим, поне винаги ще знаем къде се намират. Дори при нужда можем да пуснем симулатора и да се отървем от тях. Помисли логично. Те са станали доста тихи. Ако избягаме веднага щом ги засечем, нямаме гаранция, че по-късно няма да налетим отново на тях. Вместо това е по-добре да ги проследим от прилично разстояние и да ги наглеждаме.

— Звучи добре, капитане. Но какво ще стане, ако другата лодка ни усети? Или пък просто промени курса си на сто и осемдесет градуса и се върне по същата линия, само че с двойно по-голяма скорост?

— Добър довод. В такъв случай няма да го следваме отзад, а под определен ъгъл… така опасността от случайности рязко намалява. Връщането по обратния път е добра предпазна мярка, но той не може да претърси целия океан, нали?

„Господи, това момче май се опитва да изобрети нова тактика…“

— Сър, ще ми кажете ли, когато предложите идеята си на командването?

— Вместо да го следвам по права линия, сега ще се изнеса леко на север. Ако не друго, то поне ще наблюдавам по-добре опашката му. Така е по-сигурно.

„И по-смислено“ — добави наум Клагет.

— Както кажете, капитане. Да запазим ли дистанцията от четиридесет и пет хиляди метра?

— Да, трябва да внимаваме.

Прогнозата се оказа вярна. Втората буря не натрупа много сняг. Колите в паркингите имаха съвсем тънки снежни шапки. „Май така им казваха“ — помисли си Гусн. Макар и слаба, втората снежна буря бе точно копие на най-жестоката, която Ибрахим бе виждал в Ливан.

— Какво ще кажете да закусим? — попита Марвин. — Мразя да работя на празен стомах.

„Удивителен човек“ — каза си Гусн. Сякаш имаше стоманени нерви. Или бе много храбър, или… нещо друго. Гусн се замисли над последното си предположение. Марвин бе убил гръцкия полицай, без да му мигне окото, бе насинил един от инструкторите по ръкопашен бой, бе показал експертни умения при боравенето с оръжие и напълно бе презрял опасността, когато разравяха израелската бомба. Нещо в този човек му убягваше. Той не изпитваше абсолютно никакъв страх, а това не бе нормално. Той не притежаваше способността на войниците да овладяват страха си. У него просто нямаше страх. Дали не се опитваше да направи впечатление на другите? Или наистина бе такъв? „Вероятно второто — реши Гусн. — В такъв случай той наистина е луд и ще ни бъде повече в тежест, отколкото от полза.“ Във всеки случай за Ибрахим така определено бе по-добре.