Том Клэнси - Всички страхове

— Можеш ли да го изпратиш по факса?

— Веднага щом го свърша. Дан, всички са в капана. Всички до един.

— Май ще се наложи да ти издигнем паметник, Уолт — забеляза Мъри, забравил гнева си.

Както и повечето полицаи от кариерата, той ненавиждаше корупцията не по-малко от похитителите на деца.

— Преместването тук е най-големият късмет в живота ми, Дан — засмя се Хоскинс. — Вече си мисля дали да не се кандидатирам за едно от местата, които ще овакантим в Сената.

— Сигурен съм, че в Колорадо имат и по-лоши варианти.

„Защо само не носиш никъде оръжие“ — помисли си Мъри, макар да знаеше, че не е прав. Въпреки че Уолт хич го нямаше с мускулите и оръжието, Дан правилно бе отгатнал способностите му. Хоскинс бе прекрасен следовател. Гросмайстор, който можеше да съперничи дори и на Бил Шоу. Уолт обаче не го биваше да арестува дори и бабичка. „Е — поправи се Мъри, — този път няма да е трудно.“ Политиците се криеха зад адвокати, а не зад пистолети.

— Ами прокурорът?

— Добро и съобразително момче. Вече знае за случая. Ако Министерството на правосъдието ни подкрепи, няма да се разсърдим, но прокурорът спокойно може да се справи и сам.

— Добре, когато свършиш с доклада, ми го изпрати.

Мъри затвори и набра домашния номер на Шоу в Чеви Чейс.

— Да?

— Бил, обажда се Дан — каза Мъри по секретната линия. — Снощи Хоскинс е извадил късмет. Записал е всичко на касетофон. Петимата, които разследваше, са сключили сделката, докато са пиели питиетата си.

— Струва ми се, че ще трябва да повишим това момче — цъкна с език директорът на ФБР.

— Направи го помощник на заместник-директора — предложи Дан.

— Да не мислиш, че тогава само ще си клатиш краката? Трябва ли да идвам там?

— Няма нужда. Как е времето при теб?

— Изглежда, че скоро ще трябва да строят писта за ски-скокове на шосето. Пътищата са в ужасно състояние.

— Аз дойдох дотук с метрото и точно когато слизах, се развали. Линията била обледена.

— Вашингтон, окръг Колумбия — градът на отчаянието — отвърна Шоу. — Ами в такъв случай смятам да си почина и да гледам мача, господин Мъри.

— А аз, господин Шоу, ще презра личното удоволствие и ще работя за процъфтяването и прогреса на Бюрото.

— Добре, харесвам себераздаването у подчинените си. Освен това внукът ми е тук — съобщи Шоу, докато гледаше как снаха му го хранеше с биберона.

— И как е Кени младши?

— Ще стане истински агент. Ако наистина нямаш нужда от мен, Дан…

— Бил, стой си у дома, играй си с внука и не забравяй да му сменяш пелените, когато се наложи.

— Слушам. Дръж ме в течение, Дан. По този случай ще трябва да докладвам лично на президента.

— Мислиш ли, че там ще имам проблеми?

— Не, той е твърдо против корупцията.

Мъри затвори телефона и се запъти към свързочния център. В коридора застигна инспектор Пат О’Дей.

— Твой ли е всъдеходът, който видях на паркинга. Пат?

— Е, някои от нас могат да си позволят и хубави коли — отвърна О’Дей, който караше джип с двойно предаване. — Между другото едната от бариерите при прелеза на Девета улица е замръзнала във вдигнато положение. Казах им да спуснат другата.

— Защо си тук?

— Имам дежурство в командния център. Смяната ми живее във Фредрикс. Очаквам да го видя в четвъртък. Според мен магистрала 270 ще бъде отворена чак през пролетта.

— За бога, когато вали сняг, този град става отвратителен.

— Ти ли го казваш?

Преди да дойде във Вашингтон, О’Дей бе работил в Уайоминг. Ловуването там все още му липсваше. Мъри каза на дежурния в свързочния център, че факсът, който очакват от Денвър, трябва да му бъде предаден веднага след пристигането.

— Не мога да потвърдя тази — каза Гудли след обяда.

— Първата, която ни заинтригува. Не, извинявай, втората. Програмите ни Нармонов и СПИНАКЪР не съвпадат.

— Това все още не означава нищо.

— Знам. Странното е, че това съвпада с началото на езиковите различия, които установих. Помниш ли?

— Помня, но не забравяй, че руският ми е твърде беден и не мога да долавям нюанси като теб.

— Тук различията се появяват за пръв път. Отново тук не мога да твърдя със сигурност, че Нармонов и СПИНАКЪР са се срещнали. — Гудли направи пауза. — Мисля, че от това може да излезе нещо.

— Не забравяй, че трябва да убедиш и руския отдел в заключението си.

— Няма да е лесно.

— Прав си — съгласи се Райън. — Намери по-сериозни доводи, Бен.

Един от членовете на охраната помогна на Кларк с бутилките. Той зареди барчето и се качи в горния салон с четирите шишета „Чивас“. Динг се залови с цветята. Джон Кларк сложи бутилките по местата им и ги огледа внимателно, за да се увери, че всичко е наред. След това помете малко и ПО бутна две-три други неща, за да си придаде вид на зает. Бутилката с предавателя имаше лека пукнатина на гърлото. Това гарантираше, че никой няма да посегне към нея. „Умно измислено“ — каза си Кларк. Простите неща обикновено са най-ефикасни.