Том Клэнси - Всички страхове

— Да, поддържайте „Две“ в готовност. „Едно“ има проблеми с електрическата инсталация… Не, не можем да се справим. Би трябвало да е готов до полунощ. Добре, чао.

Майорът тъкмо затвори, и Пит Конър влезе в стаята им.

— Какво става?

— Птичката не може да лети — отвърна полковникът.

— Май не се ударихме много силно.

— Е, сега сме трима на един — забеляза майорът. — Единственият, който смята, че сме се ударили сериозно, е скапаният вертолет.

— Другият е готов да излети всеки момент — каза полковникът и избърса лице. — Съжалявам, Пит, проблемът с инсталацията може би няма нищо общо с кацането. „Морска пехота-две“ може да бъде тук след тридесет и пет минути. Таблото за заплахи е празно. Има ли нещо, което трябва да знаем?

Конър поклати глава.

— Не, Ед, ние също не знаем за евентуални опасности.

— Мога да заповядам на резервния хеликоптер да дойде тук, но само ще го излагаме на студа. По-добре е да стои в „Анакостия“. Все пак ти решаваш.

— Оставете го да стои там.

— Шефът все още мисли да гледа мача тук, нали?

— Да. Всички получаваме почивен ден. Ще излетим за Вашингтон утре около шест и половина. Ще успеете ли дотогава?

— Да. Поне така каза механикът.

— Добре.

Конър излезе и се запъти към стаята си.

— Какво става? — попита Дага.

— Това, което си мислиш — отвърна Пит. — Хеликоптерът е повреден.

— Можеха да се приземят и по-внимателно — каза специален агент Д’Агустино, докато сресваше косата си.

— Момчетата не са виновни.

Конър вдигна телефона си и се свърза с командния център на тайните служби, който се намираше на няколко пресечки от Белия дом.

— Обажда се Конър. Хеликоптерът е повреден. Резервният е в „Анакостия“ заради атмосферните условия. Има ли нещо по-особено там при вас?

— Не, сър — отвърна младшият агент.

На екрана до него се виждаше, че президентът на Съединените щати (ПСЩ) е в Кемп Дейвид. Първата дама на Съединените щати (ПДСЩ) — срещу съкращението имаше празно пространство. Вицепрезидентът и семейството му се намираха в официалната им резиденция близо до военноморската обсерватория на авеню „Масачузетс“.

— Всичко е тихо и кротко.

— А как са пътищата там? — попита Пит.

— Зле. Всичките ни джипове с двойно предаване отидоха да теглят закъсали коли.

— Да благодарим на Господ, че е измислил такава благина.

Както служителите на ФБР, така и тайните агенти се движеха с големи микробуси „Шевролет“, които имаха двойно предаване. Солидно бронира ни и с огромни резервоари, микробусите почти се изравняваха по възможности с танковете.

— Добре, тук също е тихо и уютно.

— Обзалагам се, че морските пехотинци са измръзнали до смърт.

— А можеш ли да ми кажеш нещо за „Дълес“?

— Министър-председателят трябва да пристигне в осемнадесет часа. Момчетата от летището твърдят, че едната им писта е отворена. Надянат се до следобед всичко да е почистено. Тук бурята май също отслабва. Най-смешното е, че…

— Да — отвърна Конър.

Не беше нужно да чува останалата част от изречението. Бурята наистина улесняваше работата на тайните агенти.

— Добре, знаеш къде да ме намериш.

— Да, ще се видим утре, Пит.

Конър чу някакъв шум и погледна през прозореца. Някакъв морски пехотинец се опитваше да почисти пътеките, възседнал малък снегорин. Двама други се занимаваха с шосето. Изглеждаха доста странно. Машините бяха боядисани в маскировъчните зелено-кафяви цветове на Пентагона, а морските пехотинци носеха белите си униформи за сняг. Дори и автоматите им М-16А2 имаха бели калъфи. Който и да се опиташе да проникне в района на резиденцията, щеше със закъснение да разбере, че защитниците й са напълно невидими. Пък и пехотинците бяха все ветерани от многобройни битки. Да, в подобно време тайните агенти наистина можеха да си починат. Жалко само, че снежните бури бяха твърде нарядко. На вратата се почука и Дага отвори.

— Сутрешните вестници, госпожо — каза един ефрейтор от морската пехота и й ги подаде.

— Знаеш ли — каза Д’Агустино, след като затвори вратата, понякога си мисля, че пощальоните са единствените хора, на които може да се разчита.

— Ами морските пехотинци? — засмя се Пит.

— Съвсем забравих.

— Промяна в курса на „Сиера-16“ — извика операторът на сонара. — Целта се насочва наляво.

— Много добре — отвърна Клагет. — Господин Питни, поемете управлението.

— Тъй вярно, сър, поемам управлението — отвърна навигаторът, докато помощник-капитанът вече влизаше в сонарната кабина.