Том Клэнси - Всички страхове

— Охо — възкликна Райън.

Филмът се казваше „На брега“. Не го бе гледал от години. Класика още от времето на студената война… Май бе на Невил Шут. Е, за филм с Грегъри Пек си заслужаваше. Освен това участваше и Фред Астер.

Светът след ядрена война. Джак с изненада откри колко е уморен. Напоследък свикна да си почива и…

…се унесе в неспокойна дрямка. Както и друг път се бе случвало, филмът влезе в съзнанието му. За разлика от оригинала обаче сънят бе цветен и полузаспалият разум на Джак реши да го догледа, но от друг ъгъл. Джак Райън започна да се превъплъщава в различни роли. Той караше ферарито на Фред Астер в последното кърваво състезание за Голямата награда на Австралия. После отплава за Сан Франциско с американската подводница „Соуфиш“ SSN-623 (едно кътче на съзнанието му запротестира, че 623 е номер на друга подводница — „Натан Хейл“). После морзовите сигнали и сянката от бутилка кока-кола на прозореца. Това бе ужасно, тъй като означаваше, че двамата с жена му трябваше да изпият чашата с чай. Освен това трябваше да сложи хапчето в детската каша, за да е сигурен, че детето му ще умре, а жена му не искаше го прави — в крайна сметка тя бе лекар, — но той трябваше да поеме отговорността както винаги и жалко, че оставяше Ава Гарднър на брега да гледа след отплаващата подводница, в която той и екипажът му щяха да се опитат да умрат в родината си, ако успееха да я достигнат, разбира се, а улиците вече бяха пусти. Кети, Сали и малкият Джак вече бяха мъртви, и то по негова вина, защото ги накара да изпият онези хапчета, но само за да не умрат от по-ужасна смърт, което също беше глупаво, макар и да нямаше избор, можеше да вземе пистолета и да го напрани със собствените си ръце и…

— Какво става?!

Джак подскочи на кушетката, сякаш изстрелян от пружина. Ръцете му неудържимо трепереха. Най-после успя да се овладее. „Просто си сънувал кошмар, синко, и то не с хеликоптера, в който бяха Бък и Джон.“

— Беше още по-лошо.

Райън се пресегна към пакета с цигари, запали една и се изправи. Снегът продължаваше да вали. Снегорините на паркинга не успяваха да смогнат. Джак не можеше да се отърси от картината на умиращото си семейство Толкова много му се насъбра. „Трябва да се махна от това място.“ Просто тук имаше твърде много спомени и далеч не всички бяха приятни. Погрешното обаждане точно преди нападението срещу семейството му, времето, прекарано в подводницата, изоставянето му при бягството на летище Шереметиево, където добрият стар Сергей Николаевич го гледаше иззад дулото на пистолета, и най-накрая онова родео с хеликоптери в Колумбия. Беше твърде много. Трябваше да си тръгне. В крайна сметка Фаулър и дори Лиз Елиът му правеха услуга, нали?

Независимо дали го знаеха или не.

А зад прозореца лежеше такъв прекрасен свят. Но Джак вече бе изиграл ролята си. В някои моменти дори се бе справял добре и бе помогнал на други да го направят. Оживелият в съня му филм наистина имаше възможност да се сбъдне, но преди. Сега не. Навън бе чисто и бяло. Лампите осветяваха паркинга достатъчно, за да му придадат по-хубав вид, отколкото имаше в действителност. Беше изиграл ролята си. Сега някой друг имаше възможност да изпробва силите си в по-лесни задачи.

— Да.

Джак издуха дима към прозореца. Първо трябваше отново да откаже цигарите. Кети щеше да настоява. А после? После една дълга ваканция. Защо да не се върне отново в Англия, при това с кораб, а не със самолет? Щеше да се поразходи из Европа с кола. Можеше спокойно да прахоса цялото лято. Като свободен човек. Да се разхожда по плажа. След това щеше да си намери работа. В Анаполис? Не, не там. В частна компания? Можеше да стане и преподавател. В Джорджтаун.

— Шпионаж в 101-а аудитория.

Джак цъкна с език. Щеше да ги учи на противозаконни номера.

— Как, по дяволите, Джеймс Гриър е издържал толкова дълго тук?

Как се бе справял със стреса? Джак така и не успя да научи този урок.

— Трябва да поспиш малко, старче — напомни си той. Този път обаче не забрави да изключи телевизора.

Райън се изненада, че снегът продължава да вали. Пътечката, която се виждаше през прозореца на кабинета му, лежеше под половин метър сняг. Хората, които почистваха снега, не бяха успели да се справят със задачата си през изминалата нощ. Силният вятър затрупваше пътищата и паркингите още преди да бъдат изчистени. Ако хората все пак успееха да изчистят нещо, снегът просто намираше друго неудобно място, на което да се струпа. В района на Вашингтон не бе имало толкова силна буря от години насам. „Местните хора сигурно вече са преминали от паника към отчаяние“ — помисли си Джак. Клаустрофобията сигурно лека-полека ги обземаше. Хората сигурно вече пресмятаха за колко дни ще им стигне храната. Някои може би дори поглеждаха към съпрузите си и се чудеха дали са много жилави… Джак се усмихна и излезе да налее вода за кафе-машината си.