Том Клэнси - Всички страхове

Пилотът — полковник от морската пехота — даде пълна газ на двутурбинния двигател, издигна се плавно и насочи машината на северозапад. Още от самото начало трябваше да лети по уреди — нещо, което съвсем не му харесваше. Ако бе сам, щеше да е напълно спокоен, но с президента на борда положението коренно се променяше. А полетите по време на снеговалеж бяха най-неприятни. Не се виждаха никакви външни ориентири. Гледката през прозореца на кабината в подобно време можеше да превърне и най-опитния ас в ужасен пътник по време на първия му полет. Поради това полковникът почти не откъсваше поглед от уредите. Хеликоптерът бе оборудван с всевъзможни предпазни средства, включително и с радар, предупреждаващ за евентуален сблъсък. Освен това двама старши диспечери следяха полета през цялото време. Може би звучеше смешно, но полетът бе доста сигурен, Докато при ясно време някой ненормалник можеше да се опита да си поиграе с „Морска пехота — Едно“. Полковникът, разбира се, редовно тренираше избягване на подобни съприкосновения както в реални условия, така и в базата „Анакостия“.

— Вятърът се засилва с по-бързи темпове, отколкото си мислех — обади се помопщик-пилотът майор.

— Когато стигнем планините, може малко да подруса.

— Трябваше да тръгнем по-рано.

Пилотът включи вътрешната разговорка, която го свързваше с двамата тайни агенти в задната част.

— Искам да се уверите, че всички са си сложили коланите. Възможно е машината да стане малко нестабилна.

— Добре, благодаря — отвърна Пит Конър.

Той огледа коланите на всички пътници. Те до един имаха солиден километраж, навъртян във въздуха, и въобще не се притесняха, но Пит не искаше никакви неприятности. Президентът се бе отпуснал в седалката и преглеждаше някаква папка, пристигнала минути преди излитането. Конър седна обратно. Двамата с Д’Агустино обичаха Кемп Дейвид. За охраната на околността се грижеха снайперисти от морската пехота. Те разполагаха с най-добрата система за електронна охрана, разработвана някога в Америка. Освен всичко друго в Кемп Дейвид бяха и тайните агенти. В резиденцията през уикенда не се очакваше никой освен може би един куриер от ЦРУ, който трябваше да пристигне с кола. Така че всички можеха да си починат. „Включително президентът и приятелката му“ — добави наум Конър.

— Става все по-зле. Защо, по дяволите, онези нехранимайковци метеоролозите не си подадат носа през прозореца?

— Казаха, че ще натрупа двадесет сантиметра.

— Обзалагам се, че ще са повече от тридесет.

— Никога не се обзалагам с теб за времето — напомни му майорът.

— И постъпваш умно, Скоти.

— Утре вечер уж щяло да се изясни.

— Ще повярвам, когато го видя.

— Температурите ще паднат до нулата, а може би и по-ниско.

— Е, това вече го вярвам — каза полковникът и провери височината, компаса и изкуствения хоризонт.

Той отново погледна навън, където се виждаше само вихреният танц на снежинките.

— Каква е видимостта според теб?

— О, ако времето е тихо… може би тридесетина метра… може би четиридесет и пет… — обърна се помощник-пилотът към полковника, но усмивката му почти веднага замръзна.

Той се сети, че по корпуса могат да се появят обледявания.

— Каква ли е температурата отвън? — промърмори на себе си майорът.

— Дванадесет градуса под нулата — осведоми го полковникът, преди помощникът му да е успял да погледне термометъра.

— А ще слиза ли по-надолу?

— Да, може би още малко.

— По дяволите, вашингтонското време.

След тридесет минути вече кръжаха над Кемп Дейвид. Светлините на прожекторите показваха къде е площадката за кацане. От всички посоки видимостта надолу бе най-добра. Помощник-пилотът погледна назад, за да види какво е обледяването.

— Има малко лед, полковник. Хайде да приземим този юнак още преди да се е случило нещо. Вятърът е със скорост тридесет възела.

— Май започнахме да понатежаваме.

При определени атмосферни условия VH-3 можеше да се обледи със „скорост“ двеста килограма лед в минута.

— Проклети метеоролози. Аха, виждам площадката.

— Височина шестдесет метра, скорост на вятъра тридесет възела — съобщи данните от уредите майорът. — Четиридесет и пет с двадесет и пет възела… тридесет с по-малко от двадесет… добре вървим… петнадесет метра.

Пилотът смъкна вертолета. Снегът около него се издигна в бясна вихрушка от перката. Това положение се наричаше „снежно заслепяване“. Видимите досега странични ориентири в един миг изчезнаха. Екипажът се по чувства като затворен в топче за пинг-понг. Точно тогава един внезапен порив на вятъра завъртя хеликоптера наляво и го наклони. Полковникът веднага погледна изкуствения хоризонт. Той също се килна на една стрина Опасността бе колкото неочаквана, толкова и голяма. Пилотът изправи вертолета и го спусна към земята. По-добре да се приземи малко по-твърдо, отколкото перката му да закачи някое от невидимите засега дървета. Хеликоптерът тупна като камък точно от един метър височина. Преди пътниците да разберат, че нещо се е случило, той вече бе на земята.