Том Клэнси - Всички страхове

— Къде ще ходиш този път?

— В кабинета си. Отвъдморски пътувания засега не се предвиждат.

— Тази вечер май ще вали сняг. И то доста.

— Чудесно. Е, в краен случай винаги мога да остана там.

— Само веднъж да напуснеш това проклето място завинаги. Ще бъда толкова щастлива.

— Можеш ли да ме изтраеш поне още два месеца?

— Два месеца?

— Обещавам, че на първи април се махам. Става ли?

— Джак, не че не харесвам работата ти, но…

— Да, няма ме по цял ден. Аз също не го харесвам. Вече свиквам с идеята, че ще напусна и ще се превърна в нормален човек. Ще се променя.

Кети се предаде пред неизбежното и се върна в кухнята. Джак не си сложи костюм. В почивните дни не се налагаше да ходи в службата си официален. Реши дори да не си слага вратовръзка и да кара сам. След тридесет минути вече пътуваше.

Следобедното небе над Гибралтарския пролив бе необичайно ясно. На юг бе Африка, а на север Европа. Геолозите твърдят, че в миналото на мястото на морския път е имало планинско било, а Средиземно море е било суха долина. После обаче Атлантическият океан пробил. Скалите, издигащи се над морското равнище, сигурно са били идеален наблюдателен пункт.

Освен това тогава е липсвала досадната гражданска авиация. А сега човек трябваше да е постоянно нащрек, да не би някой боинг да изскочи ма пътя му. Или пък да стане обратното, което, честно казано, бе по-вероятно.

— Ето я и компанията ни — забеляза Роби Джексън.

— За пръв път го виждам, сър — каза лейтенант Уолтърс.

„Компанията“ бе първият истински самолетоносач в руския флот — „Кузнецов“. Шестдесет и пет хиляди тона, тридесет самолета и десетина хеликоптера. Придружаваха го кръстосваните „Слава“ и „Маршал Устинов“, както и един разрушител от клас „Современний“ и два от „Удалой“. Компактната група държеше източен курс и се намираше на двеста и четиридесет морски мили зад „Теодор Рузвелт“. „Ден и половина след нас — помисли си Роби. — Или пък час и половина, зависи от гледната точка.“

— Ще минем ли да ги поогледаме? — попита Уолтърс.

— Не, няма защо да ги дразним.

— Май са се разбързали за някъде — каза лейтенантът, без да сваля бинокъла от очите си. — Според мен скоростта им е около двадесет и пет възела.

— Може би просто искат да минат през пролива възможно най-бързо.

— Съмнявам се, капитане. Защо, мислиш, са тук?

— Според разузнаването по същата причина, поради която и ние. Да потренират, да развеят знамето си, да завържат някое приятелство и да понатиснат, където трябва.

— Май веднъж си имал проблеми с тях…

— Да, един техен изтребител се опита да ме поразтърси с ракета. Въпреки това успях да приземя птичката успешно. — Роби замълча за момент. — После казаха, че е било неприятен инцидент и са наказали пилота.

— Вярваш ли?

Джексън хвърли последен поглед към руската бойна група.

— Всъщност да.

— Когато за пръв път ги видях, си помислих, че ще ни създадат много главоболия.

— Хайде стига, Шредър. Вече ги видяхме. Да се връщаме.

Роби издърпа лоста, за да се насочи обратно на изток. Маневрата бе извършена бавно и спокойно, почти мързеливо. Съвсем не приличаше на рискованите завои, предприемани от младите пилоти. Нямаше смисъл от излишно напрежение във въздуха. Поне така би си казал Джексън, ако си направеше труда да се замисли върху маневрата. На задната седалка лейтенант Хенри „Шредър“ Уолтърс си каза, че командирът на авиогрупата остарява.

Но не с бързи темпове. Джексън бе нащрек както винаги. Седалката му бе повдигната до най-високото положение, защото Роби имаше сравнително нисък ръст. Но сега разполагаше с чудесна видимост. Погледът му постоянно се движеше нагоре-надолу и от дясно на ляво, като не пропускаше да хвърли по едно око на измервателните уреди в кабината. Най-голямата му грижа беше търговският въздушен трафик, а също и частните самолети. Беше краят на седмицата и хората вероятно искаха да се полюбуват на скалите от въздуха. „Малките частни самолети често са по-опасни от големите боинги“ — помисли си Роби.

— За бога! Погледни на девет часа.

Капитан Джексън моментално извърна глава наляво. На около двадесет метра от него бе изникнал един МиГ-29 Център-Н — новият военноморски вариант на прословутите руски изтребители. Пилотът го гледаше. Роби видя, че на крилата му висят четири ракети. В момента томкетът му разполагаше само с две.

— Дойде отдолу — обади се Шредър.

— И е постъпил умно — отвърна хладнокръвно Роби.