Том Клэнси - Всички страхове

Руският пилот махна с ръка и Роби му върна жеста.

— По дяволите, ако искаше…

— Шредър, защо не вземеш да се стегнеш. С Иван си играем игрички вече цели двадесет години. Приемал съм повече сигнали за опасност, отколкото ти си спал с жени. Ние не сме тактическа авиация. Аз просто исках да огледам бойната им група. Иван пък е решил да огледа мен. Държи се приятелски.

Роби направи нова маневра и се смъкна с няколко метра по-надолу. Искаше да огледа „корема“ на руснака. Там нямаше допълнителни резервоари. Само четирите ракети АА-11, или „Стрелци“, както ги наричаха в НАТО. Стабилизаторите на опашката изглеждаха по-крехки от тези на американските самолети. Роби си спомни докладите за проблемите на руснаците при приземяването. Е, излитането и кацането на самолетоносач бе все още непозната територия за тях, нали? Щяха да минат години, докато усвоят всички уроци. Въпреки това самолетът изглеждаше добре — прясно боядисан в приятен сив цвят. Само преди няколко години американският флот бе започнал да боядисва техниката си с нов оттенък на сивия цвят. Руският определено изглеждаше по-добре, но за сметка на това не се сливаше с околната среда така, както американският. И все пак американските самолети приличаха на безнадеждно болни от проказа. Роби запомни изписания на опашката номер. Щеше да го докладва на момчетата от разузнаването. Лицето на пилота обаче не се виждаше. То бе скрито от шлем. Двадесет метра наистина бе малко разстояние, но не чак толкова, та да разтревожи командира на авиогрупата. Вероятно руснакът искаше да покаже, че е добър, но не и луд. Роби отново се издигна на неговото равнище и помаха в знак на благодарност, че не е променил линията си. Руснакът му върна жеста.

„Как ли се казваш, синко?“ — запита се Роби. Освен това се замисли какво ли си казва руснакът при вида на победния флаг, изрисуван на самолета му, и дребничкия надпис: „МиГ-29, 17-1-91“ под него. „Да не издребняваме“ — отговори си сам Джексън.

За облекчение на екипажа „Боинг 747“ най-после кацна след дългия презокеански полет. Кларк бе сигурен, че дванадесетчасовите полети са ужасно изпитание, особено ако трябва да завършат в долина, пълна със смог, каквато бе Мексико Сити. Самолетът се приземи, извъртя се и спря пред военния оркестър, няколкото редици посрещачи и гвардейци и дежурния червен килим.

— Ако прекарам толкова много време в самолет, след това сигурно няма да мога да отида сам до тоалетната — забеляза тихо Чавес.

— Изводът е никога да не се кандидатираш за президент — отвърна Кларк.

— Прав си, господин К.

Стълбичката се приближи и вратата се отвори. Военният оркестър засвири нещо, но двамата офицери от ЦРУ бяха твърде далеч, за да чуят мелодията. Обичайните телевизионни екипи се защураха напред-назад. Японският министър-председател бе посрещнат от външния министър на Мексико. Той изслуша една кратка реч, сам произнесе не по-дълга, премина покрай строените войници, които стояха мирно вече деветдесет минути, и реши да направи първото смислено нещо за деня: качи се в една лимузина и отпътува към посолството, за да си вземе душ или може би гореща вана. Японците бяха открили най-доброто лекарство против умората от полети. Те киснеха до изнемога във вани с вряла вода. „Процедурата със сигурност премахва бръчките от лицето и умората от мускулите“ — помисли си Кларк. Жалко, че американците си караха постарому. Десет минути след като официалните лица напуснаха, гвардейците си отидоха и килимът бе навит, обслужващият персонал влезе в самолета.

Пилотът размени няколко думи с главния механик. Един от големите двигатели „Прат и Уитни“ явно леко загряваше. Това бе единствената му забележка. После екипажът също се оттегли да почива. Около самолета застанаха трима специални агенти. Други двама дежуряха вътре. Кларк и Чавес показаха пропуските си на мексиканците и японците и започнаха работа. Динг влезе в умивалнята и се зае старателно да я почиства, тъй като разбра, че японците обръщат особено внимание на това помещение. Лекото подушване на въздуха в самолета му даде да разбере, че японските граждани можеха спокойно да пушат. Той провери всички пепелници. Половината се нуждаеха от изпразване и почистване. После събра вестниците и списанията. Другите хора от обслужващия персонал чистеха с прахосмукачки.

Кларк на свой ред проверяваше напитките в барчето. Само един поглед му бе достатъчен, за да разбере, че половината пътници бяха пристигнали в Мексико с тежък махмурлук. Явно на борда пътуваха доста сериозни пиячи. Той с удоволствие откри, че хората в Ленгли правилно са отгатнали предпочитаната от пътниците на японските авиолинии марка уиски. Най-накрая Кларк провери кушетното отделение точно зад пилотската кабина. То точно съответстваше на компютърния макет, който бе изучавал с часове, преди да се качи на борда. Когато свърши със задълженията си по почистването, Кларк вече бе сигурен, че операцията ще протече успешно. Той помогна на Динг да изпразни чувалите с отпадъци и двамата напуснаха самолета точно навреме, за да хванат вечерята. По пътя за колата той подаде една бележка на офицер от ЦРУ, работещ в станция Мексико.