Том Клэнси - Всички страхове

— По дяволите! — изруга Райън. — И това е дошло от Държавния департамент?

— Точно така, сър. Директорът Кабът е наредил да го пратят по факса. Не е искал да губи време за превод.

— А Сам Ямата не му ли е казал за часовите пояси и линията на смяна на датата?

— Страхувам се, че не.

Нямаше нужда повече да се кара на човека от японския отдел. Райън още веднъж прочете цялата информация.

— И какво мислиш?

— Че министър-председателят ще попадне в засада.

— Доста неприятно, нали? — забеляза Райън. — Изпратете това в Белия дом. Президентът ще го иска спешно.

— Добре — отвърна мъжът и излезе. Райън набра номера на оперативния отдел.

— Как се справя Кларк? — попита направо той.

— Твърди, че всичко е наред. Готов е да ни изпраща информация. Преследващите самолети само чакат сигнал за излитане. Нямаме сведения за промяна в програмата на министър-председателя.

— Благодаря.

— Колко още ще останете в кабинета си?

Джак погледна през прозореца. Снегът вече валеше.

— Може би цяла нощ.

Бурята май щеше да бъде сериозна. Студеният фронт от средния запад, който се движеше в източна посока, щеше да срещне зона с ниско атмосферно налягане от крайбрежието. Истински страшните бури в окръг Колумбия винаги идваха от юг. Националният метеорологичен център предвиждаше около петнадесет-двадесет сантиметра сняг. Само преди два часа прогнозите бяха за пет до десет сантиметра. Джак можеше да си тръгне веднага и на сутринта да се опита да се върне. За съжаление обаче нощуването в кабинета изглеждаше далеч по-разумно.

Головко също бе в кабинета си, въпреки че часовата разлика между Москва и Вашингтон е осем часа. Фактът, че е на работа, съвсем не подобряваше настроението на Сергей, което и бездруго бе лошо.

— Е? — обърна се той към дежурния от центъра за свръзка.

— Имаме късмет. Документът е изпратен по факса на американското посолство в Токио до Вашингтон.

Дежурният подаде листа. Той бе изпълнен главно с неразбираеми разбъркани думи, а някъде имаше и бели петна, оставени от шума при прехващането. Въпреки това обаче около двадесет процента от съобщението бе на разбираем английски. Имаше дори две пълни изречения и един цял параграф.

— Е? — попита отново Головко.

— Когато го отнесох в японския отдел за анализ, ми дадоха това. — Мъжът подаде друг лист. — Подчертал съм параграфа.

Мъжът прочете руския превод и го сравни с английския текст.

— Но това е чисто и просто превод. Как е бил изпратен нашият документ?

— С дипломатически куриер. Двете шифровъчни машини в токийското ни посолство бяха на поправка и резидентът реши, че съобщението е достатъчно маловажно, за да почака. Така че го тикнахме в куфарчето на куриера. Следователно, въпреки че американците не разчитат съобщенията ни, те все пак са се добрали до това.

— Кой работеше по случая? Лялин ли? Да — каза Головко почти на себе си. Той вдигна телефона и се обади на дежурния офицер в Първо главно управление. — Полковник, тук е Головко. Искам да изпратите спешно съобщение до резидента ни в Токио. Лялин веднага трябва да се яви на доклад в Москва.

— Какво се е случило?

— Разбрахме за ново изтичане на информация.

— Лялин е много полезен офицер. Чел съм повечето от сведенията, които изпраща.

— Американците също. Изпратете съобщението незабавно. После искам всичко, изпратено от БОДИЛ, да ми бъде донесено.

Головко затвори и погледна майора, които стоеше до него.

— За бога, защо не разполагахме с математика, разработил методиката, още преди пет години?!

— Той е работил върху нея цели десет години, изхождайки от порядъка в хаоса. Ако я публикува, сигурно ще получи наградата „Планк“. Обобщил е работата на Манделброт от Харвард и Макензи от Кеймбридж и…

— Вярвам ви, майоре. Последния път, когато се опитахте да ми обясните тази дяволия, получих мигрена. Как върви работата?

— С всеки изминал ден ставаме все по-добри. Единственото нещо, с което засега не успяваме да се справим, е новата шифровъчна система на ЦРУ. Тя явно работи на съвсем различни принципи. Но продължаваме да опитваме.

Президентът Фаулър се качи на хеликоптера VH-3, преди още снегът да се е усилил. Долната му част бе боядисана в масленозелено, а покривът в бяло. VH-3 бе личният хеликоптер на президента с позивна „Морска пехота-едно“. Журналистите забелязаха, че Елизабет Елиът се качи веднага след Фаулър. Някои от тях си помислиха, че скоро ще се наложи да оповестят аферата им. Освен ако президентът не ги изпревари, като се ожени за съветничката си.