Том Клэнси - Всички страхове

— Ето защо са те избрали за шофьор на президента — каза майорът. — Добре свършена работа, полковник.

— Май счупих нещо.

— И аз така мисля.

Пилотът включи разговорката.

— Съжалявам за случилото се. Хвана ни лош порив на вятъра. Наред ли е всичко при вас?

Президентът вече бе станал и надникна в пилотската кабина.

— Имахте право, полковник. Трябваше да тръгнем по-рано. Грешката е моя — каза благосклонно Фаулър.

„Голяма работа — добави наум той. — Нали пристигнахме живи и здрави.“

Персоналът на Кемп Дейвид отвори вратата на хеликоптера. До нея бе спрян джип, да не би президентът и компанията му да се простудят. Екипажът на вертолета изгледа отдалечаването му и започна проверката за евентуални повреди.

— Така си и мислех.

— Щифтът ли? — попита майорът и се наведе да погледне. — Точно той. Кацането се бе оказало прекалено твърдо за щифта на десния хидравличен амортисьор. Сега трябваше да го сменят.

— Ще видя дали имаме резервен — каза пилотът.

За негова изненада обаче нямаха. Неприятно. Той позвъни в базата „Анакостия“ и ги помоли да изпратят няколко. Докато не пристигнеха, екипажът не можеше да предприеме нищо. При особено наложителни обстоятелства хеликоптерът можеше да излети. Няколко въоръжени морски пехотинци го обградиха. Другите караулеха из горичката около площадката за кацане.

— Какво става, Бен?

— Тук има ли някакви спални? — попита Гудли.

Джак поклати глава.

— Ако искаш, може да използваш кушетката в кабинета на Нанси. Как върви работата по доклада ти?

— Ще будувам цяла нощ. Знаеш ли какво си мислех?

— Какво?

— Може да звучи абсурдно, но никой никога не си е правил труда да провери дали нашият приятел Кадишев наистина се е срещнал с Нармонов.

— Какво искаш да кажеш?

— През по-голямата част от последната седмица Нармонов не е бил в Москва. А ако не са се срещали, значи просто ни лъже, нали?

Джак затвори очи и наклони глава.

— Не е зле, доктор Гудли, не е зле.

— Имаме маршрута на Нармонов. Сега проверявам този на Кадишев. Ще го проверя още от миналия август. Ако ще правим нещо, трябва да е като хората. Докладът ми сигурно ще е малко закъснял, но идеята ми хрумна едва тази сутрин. Обмислям я вече цял ден. Проверката обаче се оказа по-трудна, отколкото предполагах.

Джак кимна към прозореца.

— Изглежда, ще се наложи да прекараш нощта тук. Искаш ли да ти помогна с нещо?

— Нямам нищо против.

— Нека първо да хапнем.

Олег Юриевич Лялин се качи на самолета за Москва със смесени чувства. Докладът, на който го викаха, не бе нещо необичайно. Смущаваше го само фактът, че съвсем наскоро се бе срещнал с шефа на ЦРУ, но вероятно ставаше въпрос за съвпадение. Сигурно искаха да знаят повече за пътуването на японския министър-председател в Америка. Все пак Лялин не бе казал на ЦРУ, че японците се канят да разменят със Съветския съюз нови технологии срещу нефт и дървен материал. Само допреди няколко години сделката щеше ужасно да разсърди американците. Сега обаче тя просто увенчаваше петгодишните усилия на Лялин. Той се настани удобно в седалката и се отпусна. В края на краищата не бе продавал родината си, нали?

Камионите със сателитна техника бяха разделени на две групи. До самата стена на стадиона се виждаха единадесет, които принадлежаха на големите телевизионни компании. На около двеста метра от тях имаше други тридесет и един микробуса, които явно бяха на местните компании, тъй като изглеждаха по-невзрачни. Първата буря вече бе отминала и един огромен, подобен на танк снегорин почистваше обширния паркинг на стадиона.

„Ето го мястото — помисли си Гусн. — Вдясно от първия микробус на Ей Би Си.“ Там имаше около двадесет метра празно пространство. Ибрахим се изуми от липсата на каквато и да било охрана. Успя да забележи само три полицейски коли, които може би щяха да пазят телевизионните екипи от пияници. Американците определено се чувстваха спокойни и сигурни. Бяха усмирили руснаците, разбили Ирак, сплашили Иран и обуздали собствените си проблеми. Сега явно се чувстваха господари на положението. „Сигурно им е приятно“ — каза си Гусн. Дори и стадионите им бяха покрити и с отопление.

— Ще изпосъбори всичко тук като плочки на домино — забеляза от шофьорската седалка Марвин.

— Наистина — съгласи се Гусн.

— Видя ли, че имах право за охраната?

— Съжалявам, че не ти повярвах, приятелю.

— Малко предпазливост никога не е излишна — каза Ръсел и отново подкара из района. — Ще влезем през тази врата и просто ще завием надясно.