Том Клэнси - Всички страхове

На светлината на фаровете се виждаха няколко танцуващи снежинки. Марвин обясни, че е твърде студено, за да вали много. Тази въздушна маса дошла от Канада, се насочваше на юг. Над Тексас щеше да се затопли и да излее влагата си там вместо над Денвър. „Тук сигурно е натрупало вече половин метър“ — прецени Гусн. Въпреки това групите, почистващи снега, се справяха доста успешно. Явно и в това отношение американците обичаха удобствата. Времето е студено — значи ще покрием стадиона. Има сняг — ще го изринем. А палестинците? — Ще ги купим. Ибрахим никога не бе мразил Америка повече, отколкото в момента, макар и да не го издаваше. Силата и надменността се прокрадваха във всичките им дела. Те се бяха опазили от всичко — малко или голямо — и сега разтръбяваха победите си по целия свят. „О, Боже, моля те, накажи ги!“

Камината топлеше добре. Президентската резиденция „Кемп Дейвид“ бе издържана в класически американски стил. Макар и построена от наглед тежки дървени трупи, отвътре къщата бе облицована с фибростъкло. Вместо стъкла на прозорците имаше суров поликарбонат, достатъчно устойчив, за да спре куршум. Мебелировката представляваше още по-странна смесица от ултрамодерно и традиционно. Пред кушетката, на която седеше Фаулър, се виждаха три принтера, настроени на големите осведомителни агенции. Предишните президенти живо се бяха интересували от новините. Освен това в стаята имаше и три широкоекранни телевизора, единият от КОИТО обикновено стоеше на Си Ен Ен. Но не и тази вечер. Тази вечер бе на „Синемакс“. На около километър от резиденцията имаше грижливо прикрита антена, която хващаше всички сателитни програми, включително и военните излъчвания. Така Фаулър имаше възможност да следи всеки сателитен канал — включително и некодираните, от които не се интересуваше — и всъщност разполагаше с най-скъпата и луксозна кабелна система в света.

Фаулър си наля чаша „Дортмундер унион“. Това бе известна маркова бира, с която го снабдяваха военновъздушните сили. Все пак президенският пост си имаше и облаги. Лиз Елиът отпиваше от чашата си с бяло френско вино, а ръката на президента си играеше с косата й.

Гледаха някаква блудкава комедийна любовна история, която обаче допадаше на Боб Фаулър. Всъщност главната героиня доста му приличаше на Лиз както на външен вид, така и по маниери. Бе малко рязка, малко властна, но с определено отношение към обществения живот. Е, сега, след като Райън го нямаше — бе на път да си отиде, — може би нещата щяха да се поуспокоят.

— Доста добре се справяме, нали?

— Да, Боб, определено. — Тя отпи от чашата си. — Знаеш ли, прав си за Райън. По-добре да се оттегли достойно.

„Важното е, че ще си отиде заедно с малката мръсница, за която се е оженил.“

— Радвам се да го чуя. Той е добър човек, но просто не е в крак с времето. Остарял е.

— И е старомоден — добави Лиз.

— Да — съгласи се президентът. — Защо говорим за него?

— Аз се сещам и за по-приятни начини за прекарване на времето.

Тя обърна лице към ръката му и я целуна.

— Аз също — измърмори президентът и остави чашата си.

— Пътищата са затрупани — каза Кети. — Най-добре е да останеш там.

— Да, тук е същото. Ще се прибера утре вечер. Но винаги мога да задигна от гаража един от джиповете с двойно предаване.

— А къде е Джон?

— В момента го няма.

— Оо — забеляза Кети. „Къде ли е тогава?“

— Пък и докато съм тук, ще посвърша някоя и друга работа. Ще се обадя утре сутринта.

— Добре, чао.

— Когато напусна, тези разговори със сигурност няма да ми липсват — каза Джак на Гудли. — Добре, докъде стигнахме?

— Успяхме да потвърдим всички срещи през септември.

— Май няма да издържим още дълго. Откога си на крак?

— От вчера.

— Колко е хубаво да си на двадесет години. Настанявай се на кушетката на Нанси — заповяда Райън.

— А ти?

— Искам да хвърля още един поглед върху това — потупа той една папка върху бюрото си. — Ти все още не знаеш за него.

Гудли излезе и затвори вратата. Джак започна да чете документите на НИИТАКА, но скоро се разсея. Той заключи папката в бюрото и легна на кушетката в кабинета си, но сънят не идваше. След като позяпа няколко минута в тавана, Райън реши, че може да види и нещо по-интересно. Той включи телевизора. Искаше да гледа новини, но натисна друг бутон и на екрана се появи картината на Двадесети канал — частна вашингтонска станция. По нея течеше реклама. Райън бе на път да поправи грешката си, когато прекъснатият филм продължи. В първия момент Джак не успя да го познае. Грегъри Пек и Ава Гарднър… черно-бял… Австралия.