Том Клэнси - Всички страхове

Срещата с Лялин се уреди без особени трудности. Запознанството на Кабът с новия шеф на корейското разузнаване бе протекло по мед и масло. Корейците се оказаха доста добри професионалисти и директорът успя да излети за Япония с дванадесет часа по-рано от предвиденото. Шефът на станция Токио се бе постарал в избора на място за срещата. Къщата се намираше в една от безбройните криволичещи улички само на около километър от посолството.

— Това е последният ми доклад — каза агент МУСАШИ и му подаде един плик.

— Президентът ни е много впечатлен от качеството на информацията ви — отвърна Кабът.

— Аз пък съм впечатлен от заплатата.

— И какво мога да направя за вас?

— Просто исках да съм сигурен, че ме вземате на сериозно — отвърна Лялин.

— Гарантирам ви, че е така — увери го Маркъс.

„Да не би да си мисли, че плащаме милиони само за удоволствие?“ — изуми се той. Кабът за пръв път се срещаше очи в очи с агент. Въпреки че бе предупреден за естеството на разговора, той все пак се изненада.

— След около година мисля да избягам заедно със семейството си. Какво точно ще направите за мен?

— Първо ще изслушаме подробно доклада ви и после ще ви помогнем да си намерите подходящо жилище и работа.

— Къде?

— Където пожелаете. Разбира се, в границите на разумното.

Кабът едва успяваше да прикрие отегчението си. Това бе работа за младши офицер.

— Какво значи „в границите на разумното“?

— Ами например няма да ви позволим да живеете срещу руското посолство. Какво по-точно имате предвид?

— Все още не знам.

„Тогава защо говорим за това?“

— Какъв климат предпочитате?

— Топъл. Или поне така мисля.

— Ето, във Флорида има достатъчно слънце.

— Ще си помисля. — Руснакът замълча за момент. — Нали не ме лъжете?

— Господин Лялин, ние умеем да се грижим за гостите си.

— Добре. Ще продължа да ви изпращам информация.

И после руснакът просто стана и си замина. Маркъс Кабът успя да сдържи ругатнята си, но погледът му накара шефа на станция Токио да се разсмее.

— Май за пръв път се срещате на живо с агент?

— Това ли беше всичко? — попита невярващо Кабът.

— Директоре, попаднали сте в доста странен бизнес. Колкото и глупаво да звучи, вие току-що извършихте нещо много важно — каза Сам Ямата. — Сега той знае, че наистина го ценим. Между другото споменаването на президента бе добър ход.

— Щом казваш.

Кабът отвори плика и започна да чете доклада.

— Боже мой!

— Нова информация за пътуването на министър-председателя ли?

— Да. Дава подробности, които преди не знаехме. Името на банката, подкупите за други служители. Можем дори да не подслушваме самолета.

— Да подслушвате самолет? — попита Ямата.

— Никога не си чувал тези думи.

Шефът на станцията кимна.

— Нима бих могъл да ги чуя? Та вие въобще не сте идвали тук.

— Трябва спешно да изпратя това във Вашингтон.

Ямата погледна часовника си.

— Няма да успеем да хванем директния полет.

— Тогава ще го изпратим по секретния факс.

— Нямаме такова оборудване. Не и за връзка с управлението.

— А хората от Агенцията за национална сигурност?

— При тях може, но ни предупредиха, че връзките им вероятно са компрометирани.

— Президентът има нужда от тази информация. Изпратете го на моя отговорност.

— Да, сър.

Колко хубаво бе да се събудиш в прилично време — осем часа — у дома в събота сутрин. Без главоболие. Джак не го бе правил от месеци насам. Смяташе да прекара целия ден у дома в сладко безделие. Щеше само да се избръсне. Райън имаше тази възможност, защото вечерта щеше да ходи на църква. Едва днес Джак разбра, че в събота сутрин децата му са като залепени пред телевизора, където гледаха най-различни анимационни филмчета. Имаше дори и някакви костенурки, за които бе чувал. Той също реши да погледа телевизия.

— Как си тази сутрин? — попита жена си Джак, докато отиваше към кухнята.

— Доста добре. Всъщност… О, по дяволите.

Забележката й бе предизвикана от настоятелното звънене на секретния телефон на Джак. Той забърза към библиотеката, за да се обади.

— Да?

— Доктор Райън, тук е секторът по оповестяване. „Рицар“ — каза дежурният офицер.

— Добре — отвърна Джак и затвори телефона.

— Какво има? — попита Кети от вратата.

— Трябва да изляза. Между другото утре също няма да ме има.

— Джак, моля те…

— Виж, скъпа, преди да напусна, трябва да свърша още две неща. Едното върви в момента — въобще не си ме чула, нали? — и просто съм нужен.