Том Клэнси - Всички страхове

— Благодаря — отвърна той. — Ако трябва още, ще се обадиш, да?

— Да, благодаря.

Кайтел се здрависа с продавача и влезе в колата.

— В какъв свят живеем! — изкоментира шофьорът и потегли.

Само допреди три години тези войници щяха да бъдат съдени и вероятно разстреляни.

— Помогнахме на съветската икономика с десет хиляди марки.

Шофьорът изръмжа.

— Изработването на тази „стока“ струва най-много две хиляди. Как се казваше онова…

— Добавена стойност — подсети го Кайтел, който не знаеше да се смее ли, или да плаче. — Руските ни приятели усвояват материята доста бързо. Или просто мужиците могат да броят само до десет.

— Планът ми се вижда доста опасен.

— Но за сметка на това ни плащат добре.

— Да не би да си мислиш, че го правя за пари? — попита раздразнено колегата му.

— Не. Нито пък аз. Но щом ще рискуваме живота си, трябва да получим и нещо в замяна, нали?

— Така да бъде, полковник.

На Кайтел въобще не му хрумна, че всъщност не знае какво точно прави. Че Бок не му е казал всичко. При целия си професионализъм бившият полковник от Щази бе пренебрегнал факта, че се е хванал на работа с терорист.

„Времето е невероятно тихо“ — помисли си Гусн. Той никога не бе виждал дълбоки снежни преспи. Снеговалежът продължи по-дълго от очакваното и нямаше да спре поне още един час. Бе натрупало около половин метър сняг, който заедно с все още падащите снежинки заглушаваше всички звуци. „Тук наистина можеш да чуеш тишината“ — каза си арабинът, застанал на прага на къщата.

— Харесва ли ти, а? — попита го Марвин.

— Да.

— Когато бях малък, имаше истински снежни бури, а не като тази тук. Натрупваше ужасно много сняг. Веднъж дори преспите бяха дълбоки цял метър. Тогава ставаше много студено — около двадесет-тридесет градуса под нулата. Излизаш отвън и сякаш си на друга планета. В такива моменти винаги съм се питал какво е било, да речем, преди сто години. Живееш си в палатката заедно с жената и децата, а конете ти са вързани отвън. И всичко е чисто и неопетнено точно както трябва да бъде. Сигурно е било прекрасно, човече, наистина прекрасно.

„Марвин е романтичен, но глупав“ — помисли си Ибрахим. Нима примитивният живот можеше да е прекрасен? Повечето от децата са измирали, преди да навършат и годинка, защото през зимата не е имало нито лов, нито храна. Ами това, че пашата на конете е била затрупана под снега? Колко ли хора и животни са измирали от студ и глад? И при всичко това той наричаше живота прекрасен. Глупак! Марвин бе храбър. Той притежаваше в изобилие сила, издръжливост и целеустременост, но не познаваше света. Не познаваше Бог и непрекъснато фантазираше. Жалко. От него би излязъл добър революционер.

— Кога ще тръгнем?

— Най-добре е да изчакаме час-два, докато почистят пътищата. Ти ще вземеш колата. Тя е с предно предаване, така че няма да имаш проблеми. Аз ще докарам микробуса. Не бързаме за никъде, нали? Не трябва да рискуваме.

— Точно така.

— Хайде да влизаме вътре, докато не сме станали на шушулки.

— Господи, наистина трябва да почистят въздуха в този град — каза Кларк, след като спря да кашля.

— Доста е мръсен — съгласи се Чавес.

Бяха наели малък апартамент до летището. Цялата им екипировка бе складирана в гардероба. Двамата вече бяха успели да установят контакти на местна почва. Обслужващият персонал на боинга внезапно щеше да се разболее точно преди кацането на самолета. Болестта, разбира се, вече бе заплатена. Оказа се, че присъствието на двамата офицери от ЦРУ на борда нямаше да е толкова трудно. Мексиканците явно не си падаха много по японците и особено по държавните им служители. Смятаха ги за доста по-арогантни от американците — нещо доста учудващо. Кларк погледна часовника си. След около десет часа самолетът трябваше да се провре през смога на Мексико Сити. Японският министър-председател щеше да се срещне за малко с мексиканския президент и да отлети за Вашингтон. Е, това още повече улесняваше задачата на Кларк и Чавес.

Тръгнаха за Денвър точно в полунощ. Екипите за почистване на снега в щата Колорадо както обикновено бяха свършили работата си професионално. По заледените участъци се виждаха големи количества пясък и сол, така че пътят им отне само петнадесет минути повече. Марвин се оправи с регистрацията, като плати за трите нощувки в брой. Освен това ненужно дълго се разправя за квитанцията, която му трябвала уж за отчитане на разходите. Регистраторът забеляза надписа „Ей Би Си“ върху микробуса и съжали, че им е дал стаи в задната част на мотела. Ако бяха паркирали отпред, бизнесът може би щеше да потръгне още по-добре. След като свърши работата си, той отново се унесе в дрямка пред телевизора. Запалянковците на Минесота, пристигащи на другия ден, обещаваха да бъдат буйна и невъздържана тълпа.