Том Клэнси - Всички страхове

— Ще изкарам повече от едноседмична заплата. Така че си говори — ухили се Ръсел. — Плащат ми по долар и четвърт на минута.

— Сигурно имате страхотни профсъюзи.

— Не искам да се хваля — засмя се Марвин.

— Знаеш ли къде трябва да го закараш?

— Няма проблеми, сър.

Ръсел потегли и от гърдите на Гусн се изтръгна дълбока въздишка на облекчение. Той бе поглъщал всяка казана дума с убеждението, че ей сега ще се случи нещо непоправимо.

Доукинс изгледа отдалечаващия се автобус. Той погледна часовника си и си отбеляза нещо. Кой знае защо, капитанът го бе накарал да води точна статистика на всички пристигащи коли. За Доукинс подобни мерки изглеждаха лишени от всякакъв смисъл, но заповедите на капитана често бяха такива. Не след дълго обаче той осъзна, че микробусът на Ей Би Си имаше регистрационни номера от Колорадо. Точно тогава пред него спря някакъв линкълн. Той фигурираше в списъка му. Беше на президента на Американската национална футболна лига. „Важните птици идват рано, за да могат да се настанят удобно в ложите си и да започнат да пият“ — помисли си Доукинс. Той бе охранявал и коктейла предната вечер, на който присъстваше същият този президент. Правеха му компания най-различни богаташки ма мини синчета от Колорадо и „важни особи“ от цяла Америка. „Скапаняците се напиха като мотики“ — спомни си младият полицай. В крайна сметка Хемингуей щеше да се окаже прав: богатите просто имат повече пари.

На около двеста метра Ръсел спря и издърпа ръчната спирачка, без да изгаси двигателя. Гусн влезе отзад при видеоапаратурата. Мачът трябваше да започне в 4,20 местно време. „Повечето важни събития закъсняват“ — прецени Ибрахим. Той предположи, че началото ще е в 4,30. След това прибави още половин час, и върху циферблата се появи 5,00 местно време. В края на краищата произволните числа винаги съдържаха нула. Освен това времето на детонацията бе определено още преди няколко седмици. През първия час на мача.

Хронометърът не разполагаше с предпазно устройство. На всеки капак за достъп до вътрешността имаше прост детонатор и това бе всичко. За повече просто не остана време. Силните пориви на вятъра люлееха микробуса и едно по-деликатно устройство можеше и да не издържи на напъните. „В крайна сметка ще се окаже, че с основание не съм се престаравал много“ помисли си Гусн.

Той обаче твърде късно разбра, че колкото и грубо да бе устройството, то можеше да се повреди доста лесно. Дори и от затръшването на вратата на микробуса… „За какво още си забравил да помислиш?“ Ибрахим си напомни, че в подобни моменти ужасните мисли са най-честите спътници. Умът му набързо пробяга през всичко, извършено досега. То бе проверявано стотици и повече пъти. Беше готово. Разбира се, че беше готово. Нима не бе прекарал месеци във внимателни приготовления за този момент?

Инженерът направи последна проверка. Всичко изглеждаше в ред. Студът почти не бе засегнал батериите. Той свърза проводниците с хронометъра. Или поне се опита. Ръцете му бяха станали непохватни от студа и трепереха от напрежение. Гусн спря. Изчака малко, за да се успокои, и вторият опит излезе успешен. Той здраво затегна винтчетата.

Сега вече всичко бе готово. Ибрахим затвори вратичката за достъп до вътрешността, която автоматично включи хронометъра, и се отдръпна от „устройството“. „Не — каза си той, — вече не е устройство.“

— Готов ли си? — попита Ръсел.

— Да, Марвин — отвърна тихо Гусн и се наклони напред.

— Да тръгваме тогава.

Марвин изчака младия си приятел да излезе и заключи вратата му отвътре. После скочи на земята и заключи своята. Тръгнаха на запад покрай камионите на големите телевизионни компании с техните огромни сателитни антени. „Сигурно всяка от тях струва поне милион — помисли си Марвин. — И сега ще станат на пух и прах заедно с онези копелета от телевизията, които превърнаха смъртта на брат ми в спортно развлечение.“ Убийството им въобще не го притесняваше. Ни най-малко. За момент чашата на стадиона ги скри от хапливия вятър. Двамата продължиха да вървят през паркинга. Минаваха покрай колони от подранили запалянковци, паркирали колите си наблизо. Повечето бяха от Минесота. Облечени топло, сложили дебели шапки, понесли пакетчета с фъстъци, въоръжени с тромби, те се стичаха към стадиона.

Куати бе паркирал взетата под наем кола в една странична уличка. Той стана от шофьорското място и предостави волана на Марвин. Движението ставаше все по-оживено и за да го избегне, Ръсел пое по един обиколен маршрут, който специално бе разучил още предния ден.