Том Клэнси - Всички страхове

— Наистина е жалко, че изпускаме такъв мач.

— Какво искаш да кажеш? — попита Куати.

— „Викингите“ за пети път са на финал за суперкупата. Изглежда, че сега ще спечелят. Това хлапе Уилис е най-доброто, което са имали в състава си още от времето на Сейърс, а сега никой няма да го види. Заслугата ще е наша. Това е лошо — поклати глава Ръсел и се усмихна на черната ирония.

Куати и Гусн не му отговориха, но той и не очакваше да го сторят. Момчетата просто нямаха чувство за хумор. Паркингът на мотела бе почти празен. „Всички клиенти сигурно са запалянковци на единия или другия отбор“ — помисли си Ръсел, докато отваряше вратата.

— Готов ли е багажът?

— Да — отвърна Гусн и размени поглед с командира. Не искаше да го правят, но просто нямаха избор.

Стаята все още не бе оправена, но в нея имаше работа за не повече от десет минути. Марвин влезе в банята и затвори вратата след себе си. Когато се появи отново, арабите го чакаха.

— Готови ли сте?

— Да — отвърна Куати. — Можеш ли да свалиш багажа ми долу, Марвин?

— Разбира се.

Ръсел се обърна и се наведе да вземе куфарите, които лежаха на подставката. Той не успя да чуе металната палка, която го удари по врата. Ниското му, но силно тяло се строполи върху евтиния изтъркан килим. Куати бе ударил силно, но не достатъчно, за да го убие. Командирът отслабваше с всеки изминал ден. Гусн му помогна да занесат тялото в банята, където го сложиха по гръб на плочките. Мотелът бе евтин, а банята — малка. Твърде малка за намеренията им. Мислеха си да го сложат във ваната, но просто нямаше как да го подхванат. Затова Куати просто коленичи до американеца. Гусн преглътна разочарованието си и му подаде кърпата от закачалката.

Командирът я уви около врата на Ръсел. Марвин бе повече зашеметен, отколкото в безсъзнание и ръцете му вече започваха да мърдат. Трябваше да побързат. Куати подаде на Гусн ножа, който бе задигнал по време на вечерята предната вечер. Ибрахим го взе и го заби дълбоко във врата на Ръсел, точно под дясното ухо. Кръвта шурна като фонтан и Куати побърза да затисне раната с кърпата, за да не изцапа дрехите си. После Гусн преряза сънната артерия от лявата страна. Натискаха кърпата, докато кръвта почти спря.

Точно в този момент очите на Марвин се отвориха. Те обаче не виждаха нищо. Просто не бяха имали време да разберат какво става. Ръцете му се размърдаха, но Гусн и Куати ги натиснаха с цялата си тежест, така че те но успяха да направят нищо. Марвин не проговори, въпреки че устата му се отвори. Той погледна обвиняващо Гусн за последен път. После погледът му се замъгли и очите отново се затвориха. Гусн и Куати вече се изправяха, за да не се изцапат от кръвта, пълнеща фугите между плочките на пода. Ибрахим издърпа кърпата. Кръвта вече течеше едва-едва. Той хвърли прогизналата хавлия във ваната и Куати му подаде друга.

— Дано Бог се смили над душата му — каза Гусн.

— Той беше езичник. — Куати нямаше време за угризение.

— Не е виновен, че никога не е познал правата вяра.

— Измий се! — нареди кратко командирът.

Пред банята имаше две мивки и двамата изтъркаха старателно ръцете си. После внимателно провериха дрехите си за следи от кръв. Нямаше.

— Какво ли ще стане с това място, когато бомбата се взриви? — попита Куати.

Гусн се замисли.

— Толкова близо… Ще остане извън обсега на гъбата, но…

Той отиде до прозореца и леко отгърна завесата. Стадионът се виждаше прекрасно и това до голяма степен предопределяше съдбата на мотела.

— Топлинната вълна ще го подпали, а ударната ще го срине до основи. Тук няма да остане нищо.

— Сигурен ли си?

— Напълно. Последствията от взрива са лесно предвидими.

— Добре.

Куати извади всички документи за самоличност и билетите, които дима та с Гусн бяха използвали досега. Трябваше да преминат през митническата проверка, а вече достатъчно бяха предизвиквали съдбата. Командирът просто изхвърли излишните документи в кошчето за боклук. Гусн вдигна двата куфара и ги свали до колата. Прегледаха стяга за последен път. Куати влезе в колата. Гусн затвори вратата и закачи на бравата табелка с надпис: „Моля, не ни безпокойте!“ Пътят до летището бе кратък. Самолетът им излиташе след два часа.

Паркингът бързо се пълнеше. За голяма изненада на Доукинс три часа преди началото на мача на него вече нямаше нито едно свободно място. Един репортерски екип обикаляше сред запалянковците на „Викингите“ и събираше интервюта. Някои от тях се бяха съблекли по къси ръкави. Доукинс знаеше, че запалянковците на „Викингите“ са малко луди, но това бе невероятно. Те спокойно можеха да влязат в стадиона. Вътре имаше всякакви закуски и напитки. Можеха да си седят на меките седалки, и то при температура шестнадесет градуса. Но не, те предпочитаха да се правят на мъже и при това на повече от дванадесет градуса под нулата. Доукинс бе опитен скиор. В колежа дори се бе издържал, като работеше в един от ски-патрулите по склоновете на Аспен. Той знаеше какво е студ и ценеше топлината. Студът не се трогваше от нищо. Той просто си бе студ.