Том Клэнси - Всички страхове

Гълфстриймът се върна в Мексико Сити навреме. Самолетът спря и тричленният му екипаж, който всъщност бе военен, макар и кой да не знаеше за това, се запъти да вечеря в аерогарата. След това им се полагаше почивка. Кларк все още бе в посолството. Той се надяваше да изгледа поне първата четвърт от мача, преди да се върне във Вашингтон при онзи проклет сняг.

— Внимавай, защото иначе ще заспиш по средата на мача — обади се съветничката по националната сигурност.

— Това е едва втората ми бира, Елизабет — отвърна Фаулър.

Близо до кушетката имаше хладилник, а върху него се виждаше голяма купа с чипс. Елиът все още не можеше да повярва. Дж. Робърт Фаулър, президент на Съединените щати, толкова интелигентен и целеустремен във всичко, бе страстен футболен запалянко. Сега стоеше до нея с единственото желание мачът да започне по-скоро.

— Намерих едната, но другата сякаш е пропаднала вдън земя — каза механикът. — Не мога да разбера какво става, полковник.

— Хайде влез вътре да се постоплиш — отвърна пилотът. — Достатъчно дълго мръзна тук.

— Сигурно е нещо, свързано с наркотрафика — забеляза по-младият детектив.

— Значи е аматьорска работа — отвърна колегата му.

Фотографът вече бе изщракал обичайните си четири филмчета и сега хората вдигаха тялото, за да го откарат в моргата. Причината за смъртта бе вън от съмнение. Убийството бе доста жестоко. „Изглежда, убийците — трябва да са били двама, помисли си по-старшият детектив — са притискали ръцете му към пода, преди да прережат гърлото. После са наблюдавали как кръвта изтича и са се пазили да не изпръскат дрехите си.“ Може би бяха отмъстили за нечий дълг? Или пък убитият бе направил пакост? Възможно бе и да имат стара вражда. Убийството явно е предварително обмислено — иначе нямаше да е толкова жестоко и добре изпипано.

Детективите обаче имаха късмет. Жертвата все още носеше портфейла в джоба си. Разполагаха с всичките му документи. И не само това. Бяха открили още два комплекта документи за самоличност, които вече се проверяваха. Служителите на мотела бяха записали номерата на двете превозни средства, използвани от клиентите им, и полицаите вече се ровеха в компютъра за имената на собствениците.

— Този човек е индианец — каза съдебният лекар. — Имам предвид коренен жител на Америка.

— Виждал съм някъде лицето му — обади се младият детектив. — Чакайте малко.

Нещо бе привлякло вниманието му. Той разкопча ризата му и под нея се появи татуировка.

— Лежал е в затвора — каза колегата му.

Татуировката бе аматьорска и направена по най-примитивния начин — с игла и химически молив. Беше виждал такива и друг път…

— Но това… това означава нещо…

— Воинското общество!

— Правилно. ФБР скоро имаше вземане-даване с тях… а, да, помните ли? Престрелката в Северна Дакота миналата година. — По-възрастният детектив се замисли за момент. — Когато получим информация за шофьорската книжка, трябва веднага да я изпратим във Вашингтон. Добре, можете да го изнасяте.

Полицаите вдигнаха и изнесоха тялото навън.

— Извикайте камериерката и директора.

Инспектор Пат О’Дей имаше късмет, че прекарва дежурството си в командния пункт на ФБР — стая 5005 в сградата „Хувър“. Тя имаше странна форма, наподобяваща триъгълник. В единия му връх бяха разположени бюра, а срещу тях на дългата стена — видеоекрани. Ужасното време над половин Америка бе такава пречка за престъпността, каквато не можеше да създаде никоя полиция в света. Това означаваше, че дежурството ще е спокойно. В момента на едни от екраните се виждаше хвърлянето на жребия преди мача в Денвър. Тъкмо когато „Викингите“ го спечелиха и имаха право на избор, в стаята влезе млада служителка с наръч факсове от денвърската полиция.

— Станало е убийство, сър. Мислят, че можем да им помогнем с идентифицирането на трупа.

Качеството на снимките за шофьорска книжка не е от върховите постижения на фотографията. То става още по-лошо, ако снимката е увеличена и изпратена по факс, както в случая. Инспекторът я погледа няколко секунди и вече бе решил, че не познава лицето, когато в паметта му изникнаха спомените от Уайоминг.

— Виждал съм го някъде… Индианец… Марвин Ръсел?

Пат О’Дей се обърна към един от колегите си:

— Стан, виждал ли си някога това лице?

— Не.

Инспекторът прегледа останалите факсове. Който и да бе човекът от снимките, той вече лежеше в моргата с прорязано гърло. Поне така твърдяха денвърските полицаи. „Вероятно убийство, свързано с наркотрафик“ — смятаха колегите им от отдел „Убийства“. Това бе логично. Джон Ръсел се бе занимавал с подобни афери. Другата информация гласеше, че на местопрестъплението са били намерени още документи за самоличност. Шофьорските книжки със сигурност били фалшификати, макар и добре изработени. Както и да е, разполагаха със сведения за микробус, регистриран на името на жертвата, и взета под наем кола от Робърт Френд — името върху шофьорската книжка на убития. В момента денвърската полиция издирваше превозните средства искаше да знае дали от ФБР могат да помогнат със сведения за убития или вероятните му съучастници.