Том Клэнси - Всички страхове

— Какво става? — попита Доукинс.

— Шофьорът си удари коляното и отиде при лекаря. Можеш ли да ми помогнеш?

— Къде да застана? Вътре или отвън? — попита полицаят.

— Влез в микробуса и ми ги подавай. Внимателно, че са доста тежки.

— Няма проблеми — отвърна Доукинс и скочи в микробуса.

Вътре имаше множество рафтове, задръстени от платнени торби. По всичко личеше, че са пълни с монети. Той повдигна една, която наистина бе много тежка. Доукинс затъкна списъка на колана си и се хвана на работа. Той подаваше торбите навън, където охраната на микробуса ги товареше на малка ръчна количка Сержантът все пак бе накиснал Доукинс.

Янкевич срещна лейтенанта пред входа за журналисти. Двамата се приближиха към въпросния микробус и лейтенантът погледна вътре.

— Голяма кутия с надпис „Сони“… Чакай малко, нали казваш, че е видеорекордер.

Сержант Янкевич осведоми шефа си за разказа на Доукинс.

— Вероятно няма нищо сериозно, но…

— Да, „но“. Ще отида да потърся представителя на Ей Би Си. Освен това ще повикам сапьорите. Стой тук и наглеждай микробуса.

— В колата си имам шперц. Ако искате, ще го донеса и веднага ще отворим.

Всеки полицай знае как да отключва кола.

— Не, забрави тази идея. Освен това вътре сигурно има просто видеоапаратура. Нали казваш, че са дошли да подменят някаква развалена. Може би междувременно са я оправили и от тази е нямало нужда.

— Добре, лейтенант.

Янкевич влезе в стадиона да си вземе чаша кафе и пак се върна на паркинга. Слънцето тъкмо залязваше зад Скалистите планини. Дори и при петнадесет градуса под нулата и ужасния хапещ вятър гледката си оставаше прекрасна. Сержантът тръгна покрай камионите със сателитна техника, за да проследи пътя на оранжевия диск надолу. Имаше и по-хубави неща от футбола. Когато и последното парченце слънце изчезна зад скалистите зъбери, сержант Янкевич реши да се върне и отново да огледа микробуса. Нямаше да успее да стигне до него.

Циферблатът върху корпуса на бомбата показваше 5,00,00. Процесът започна.

Първо кондензаторите под високо напрежение започнаха да се зареждат и малките пиротехнически приспособления до резервоарите с тритий в двата края на бомбата се запалиха. Те задвижиха буталата, които изтикаха трития в тесни метални тръбички. Едната от тръбичките водеше до първата, а другата до втората степен на бомбата. Тук процесът протичаше сравнително бавно. Целта бе свързването на литиевия деутерид с неустойчивите тритиеви атоми. Изминаха десет секунди.

В 5,00,10 хронометърът подаде нов сигнал.

Оставащо време — нула.

Кондензаторите освободиха енергията си и изпратиха импулси до разпределителната електрическа мрежа. Дължината на първия кабел бе петдесет сантиметра. За изминаването му бяха необходими две трети наносекунди. Импулсът влезе в разпределителната електрическа мрежа през криптоновите превключватели. Всеки от тях бе малко, но невероятно бързо действащо устройство, което използва самойонизиращ се радиоактивен криптонов газ, за да определи времето си на действие със забележителна прецизност. Използвайки налягането на импулса за увеличаване на ампеража си, електрическата мрежа го разпредели в седемдесет различни кабела, всеки един от които с дължина един метър. Предадените импулси изминаха разстоянието за три десети трептене (три наносекунди). Кабелите, разбира се, трябваше да бъдат с абсолютно еднаква дължина, тъй като бе задължително всичките седемдесет експлозива да избухнат едновременно. С помощта на криптона и еднаквите по дължина кабели ефектът бе постигнат лесно.

Импулсите достигнаха детонаторите по едно и също време. Всеки експлозивен блок разполагаше с три различни детонатора и нито един от тях не отказа да проработи. Детонаторите представляват малки и достатъчно тънки жички, които могат да бъдат взривени от импулса. Той достигна експлозивните блокчета и физическият детонационен процес започна 4,4 наносекунди след подаването на сигнала от хронометъра. В резултат се получи не експлозия, а имплозия, тъй като експлозивната сила бе насочени именно навътре.

Експлозивните блокчета всъщност представляваха много сложна сплав, обвита със смес от леки и тежки материали. Във всяко едно от блокчетата външният слой представляваше сравнително бавен експлозив със скорост на детонация около седем хиляди метра в секунда. Експлозивната вълна се разпространи в симетрични кръгове с център детонатора и бързо достигни края на блокчетата И тъй като те бяха взривени отвън навътре, ударната вълна се движеше към центъра им. На границата между бавните и бързите експлозиви имаше мехурчета, наречени „празноти“. Те започнаха да променят ударната вълна от сферична в плоска с цел да се наподоби металният обект, който се стремяха да достигнат. Той се наричаше „спусък“.