Том Клэнси - Всички страхове

— Ще ми помогнеш ли? — попита съпруга си тя.

— Разбира се, скъпа.

Райън пое златното колие и го сложи на шията на жена си. Беше й го подарил за Коледа, преди да се роди малкият Джак. Колието му навяваше приятни спомени.

— Обърни се.

Кети послушно му обърна гръб. Вечерната й рокля бе от кралскосиня коприна, която отразяваше светлината като огледало. Джак Райън не разбираше от модни тенденции — разгадаването на руските ходове бе къде-къде по-лесно, — но одобряваше всяка появила се новост. Богатият син цвят на роклята и златното колие подчертаваха бледата кожа и сламенорусата й коса.

— Изглеждаш добре — каза Джак. — Готова ли си, скъпа?

— Разбира се, Джак — усмихна му се тя. — Върви да загрееш колата.

Кети го изчака да излезе и даде някакви наставления на бавачката. След това облече коженото си палто — хирурзите по принцип не членуват в дружества за защита на животните — и последва съпруга си. Джак изкара колата от гаража, Кети седна в нея и потеглиха.

Кларк се засмя вътрешно. Райън определено не ставаше за бодигард. Той изчака, докато фаровете на колата се скриха зад завоя, и влезе с колата в двора.

— Вие сте господин Кларк, нали? — попита бавачката.

— Да.

— В спалнята са — посочи му пътя тя.

— Благодаря.

Кларк се върна след минута. „Женска им работа — помисли си той. — Винаги помъкват хиляди джунджурии.“ Дори Карълайн Райън не бе идеална.

— Приятна вечер.

— Довиждане — отвърна бавачката и отново заби поглед в телевизора.

Пътят от Анаполис, Мериленд, до центъра на Вашингтон е точно един час. Джак съжаляваше за служебната кола, но Кети бе настояла да отидат с тяхната. Те свиха по авеню „Пенсилвания“ и влязоха през източната врата. Един униформен полицай им показа къде да паркират. Джипът на семейство Райън изглеждаше доста скромен сред линкълните и кадилаците, но Джак не обръщаше внимание на такива подробности. Двамата изкачиха малкото хълмче до източния вход, където агентите от тайните служби огледаха поканите им и ги отметнаха в листа за гости. Металният детектор улови ключовете на Джак и той смутено се усмихна.

Колкото и пъти човек да е влизал в Белия дом, той винаги намира нещо очарователно. Особено пък през нощта. Райън поведе жена си към западното крило. Оставиха палтата си на гардероба до малката театрална зала на Белия дом и продължиха. Малко по-нататък стояха трите обичайни светски журналистки. Те бяха около шестдесетгодишни жени, които безсрамно оглеждаха гостите и си водеха бележки. Общо взето, приличаха на вещиците от „Макбет“ с беззъбите им разлигавени усмивки. Навсякъде се виждаха офицери от различни армейски части в пълна униформа — Райън я наричаше „оберкелнерска“, — които придружаваха гостите. Както винаги, най-добре изглеждаха морските пехотинци с широките им пурпурни колани. Един капитан им посочи голямото стълбище, водещо към централното крило. Джак забеляза одобрителните погледи, хвърляни към жена му, и се усмихна.

Когато се изкачиха по стълбите, един армейски лейтенант — този път жена — ги насочи към източния салон. Пристигането им бе оповестено — въпреки че никой не слушаше — и към тях веднага се приближи келнер със сребърен поднос, облечен в ливрея.

— Не забравяй, че караш, Джак — прошепна Кети и си взе чаша шампанско. Райън си избра шери.

Източният салон на Белия дом е с размери на малка гимнастическа зала. Стените са в цвят слонова кост, а фалшивите колони са украсени с позлатени орнаменти във формата на листа. В единия ъгъл имаше струнен квартет и роял, на който доста добре свиреше някакъв армейски сержант.

Половината от поканените вече бяха пристигнали. Мъжете носеха черни смокинги, а жените — вечерни рокли. „Сигурно има хора, които се чувстват в свои води на подобни събирания — каза си Райън, — но аз не съм от тях.“ Двамата с Кети започнаха да обикалят и скоро попаднаха на министъра на отбраната Банкър и жена му Шарлот.

— Здрасти, Джак.

— Здрасти, Денис. Познаваш ли жена ми?

— Карълайн — представи се Кети и протегна ръка.

— Е, какво мислиш за мача?

Джак се засмя.

— Сър, знам, че двамата с Брент Талбът постоянно се разправите за това. Аз съм роден в Балтимор и смятам, че някой просто ограби отбора ни.

— Не сте загубили чак толкова много. Това е нашата година.

— И „Викингите“ казват същото за себе си.

— Ще имат късмет, ако се измъкнат от Ню Йорк.

— „Ездачите“ май доста ви поизпотиха, а?

— Извадиха късмет — изръмжа Банкър. — Но във втората част ги сринахме.