Том Клэнси - Всички страхове

„Десетка!“ — помисли си Либи Холцман.

— Някои от нас не успяха да го сторят.

— Не знам как се оправяте без семейство. За мен самотата е непоносима.

— Е, поне не се тревожа, че съпругът ми може да ми изневери — засече я с леден тон Лиз. Тя най-после бе взела оръжието си в ръка, без да знае, че то вече не е заредено.

— Да, предполагам, че някои жени имат подобни грижи, но, слава богу, аз не съм от тях.

— Нима една жена може да бъде сигурна?

— Само глупачките се съмняват. Ако познаваш съпруга си — обясни Кети, — знаеш на какво е способен и на какво не.

— Вие наистина ли се чувствате толкова сигурна? — попита Лиз.

— Разбира се.

— Казват, че съпругата винаги разбира последна.

Кети леко наклони глава.

— Това философски спор ли е или просто се опитвате да ми кажете нещо в лицето вместо зад гърба?

„Господи!“ — възкликна мислено Холцман. Чувстваше се като зрител на боксов мач тежка категория.

— Нима съм оставила подобно впечатление? О, съжалявам, Карълайн.

— Няма нищо, Лиз.

— Извинете ме, но предпочитам…

— Освен това станах професор по медицина в „Джон Хопкинс“.

— Мислех, че сте помощник-професор.

Кети кимна.

— Точно така. Предложиха ми пълна професура в университета на Вирджиния, но отказах. Трябваше да се преместим от къщата, която толкова много обичаме, да сменим училището на децата и тъй нататък. Освен това се съобразих с кариерата на Джак.

— Предполагам, че сте постоянно заета.

— Наистина имам доста отговорности, но обичам работата си в „Хопкинс“. Вършим уникална изследователска работа и това ми харесва. За вас е било къде-къде по-лесно да дойдете във Вашингтон. Нищо не ви е задържало, пък и политологията не е от най-бурно развиващите се науки, нали?

— Напълно съм доволна от живота си, благодаря.

— Сигурна съм, че е така — улови новата възможност Кети. — Щастливият от работата си човек си личи отдалеч.

— А вие, професоре?

— Не бих могла и да мечтая за по-добър живот. Всъщност между нас двете има само една истинска разлика — каза Карълайн Райън.

— И каква е тя?

— …Къде ли се запиля жена ми? Твоята е ей там. Говори с Лиз Елиът и семейство Холцман. Интересно за какво? — каза Банкър…

— Вечер вкъщи си лягам с мъж — обясни мило Кети. — И най-хубавото е, че не се налага да му сменям батериите.

…Джак се обърна да погледне жена си и Елизабет Елиът. Лиз бе толкова бледа, че на фона на кожата й перлената огърлица изглеждаше кафява. Жена му бе по-ниска от президентската съветничка по националната сигурност, а до Либи Холцман приличаше направо на кукличка. Но каквото и да ставаше там, Кети явно се бореше като лъвица, впила поглед в по-високата от нея Елизабет. Той се приближи.

— Здравей, скъпа.

— Здрасти, Джак — отвърна Кети, без да сваля поглед от жертвата си. — Познаваш ли Боб и Либи?

— Приятно ми е — поздрави Райън и се зачуди какво ли означават погледите им.

Госпожа Холцман беше готова да се разсмее, но си пое дъх и се успокои.

— Вие ли сте щастливецът, оженил се за това момиче? — попита Либи.

Думите й накараха Елизабет да се откаже от битката.

— Всъщност тя се омъжи за мен — отвърна Джак, като преодоля смущението си.

— Извинете ме — обади се Лиз и се оттегли от бойното поле колкото се може по-достойно.

Кети хвана Джак под ръка и го повлече към рояла в ъгъла.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита съпруга си Либи Холцман, макар че вече се досещаше. Успешната й борба с пристъпите на смях едва не я бяха задушили.

— Работата е там, скъпа, че наруших моралния си кодекс. И знаеш ли какво?

— Постъпил си правилно — завърши Либи. — „Марксисткото братство“! Ъгълът на тримата? Лиз Елиът — кралицата на радикалните оси. Милостиви Боже.

— Джак, имам ужасно главоболие. Наистина ужасно — прошепна Кети на ухото на съпруга си.

— Много ли е зле?

Кети кимна.

— Можем ли да излезем, преди да съм повърнала?

— Кети, от подобни вечери не се излиза просто така — възрази Джак.

— Разбира се, че се излиза.

— За какво си говорихте с Лиз Елиът?

— Май не ми допадна особено.

— Не си единствената. Добре тогава — съгласи се Джак и поведе жена си към изхода.

Армейският капитан на стълбите веднага прояви съчувствие. След пет минути бяха навън. Джак помогна на жена си да се качи в колата и се насочи към авеню „Пенсилвания“.

— Карай направо — нареди Кети.

— Но…

— Моля те, Джак — каза меко тя.

Портиерът на хотела „Хей Адамс“ помогна на Карълайн да слезе от колата. Джак му подаде ключовете и последва жена си вътре. Служителят на рецепцията й подаде един ключ и тя се насочи към асансьора. Джак послушно извървя след нея пътя до един от апартаментите.