Том Клэнси - Всички страхове

— Ще започнем с една хубава дълга почивка веднага след като децата свършат училище.

— Мислех, че…

— Няма да съм в толкова напреднала бременност, Джак.

— Наистина ли смяташ, че снощи…

Очите й заблестяха дяволито.

— Времето бе подходящо, пък и ти опита два пъти, нали? Какво има? Да не би да се чувстваш измамен?

Съпругът й се усмихна.

— Мамили са ме и по-лошо.

— Значи ще се видим довечера.

— Казвал ли съм ти колко обичам тази нощница?

— Брачната ли? Малко е официална, но се справи със задачата си. Жалко, че сега нямаме време, нали?

Джак реши да тръгва, преди да е станало твърде късно.

— Да, скъпа, но трябва да вървя на работа, а и ти също.

— Ооо — възкликна палаво Кети.

— Не мога да кажа на президента, че съм закъснял, защото съм се боричкал с жена си в отсрещния хотел.

Джак се приближи до Кети и я целуна.

— Благодаря ти, скъпа.

— Удоволствието бе мое, Джак.

Райън излезе от хотела, където Кларк вече го чакаше. Той влезе в колата.

— Добро утро, док.

— Здрасти, Джон. Допусна само една грешка.

— Каква?

— Кети знаеше малкото ти име. Откъде?

— Няма значение — отвърна Кларк и му подаде куфарчето с документи. — По дяволите, понякога ми се иска да се напъхам в това куфарче.

— Сигурен съм, че си нарушил някой закон.

— Правилно — потегли Кларк. — Кога ще получим официалното разрешение за мексиканската операция?

— Днес ще ходя в Белия дом за това.

— В единадесет ли?

Джак с удоволствие откри, че ЦРУ може да функционира и без него. Той пристигна на седмия етаж и видя, че всички работят. Дори и Маркъс бе на мястото си.

— Готов ли си за пътуването? — обърна се Джак към директора.

— Да. Полетът е тази вечер. Хората ни в Япония уреждат срещата с Лялин.

— Маркъс, моля те, не забравяй, че той е агент МУСАШИ, а информацията му е НИИТАКА. Не трябва да употребяваме истинското му име дори и в тази сграда.

— Да, Джак. Днес ли ще ходиш при президента за мексиканската операция?

— Да.

— Добре си я измислил. Харесва ми.

— Благодаря, Маркъс, но истинската заслуга ще бъде на Кларк и Чавес. Приемаш ли предложения? — попита Джак.

— Казвай.

— Защо не ги върнеш в оперативния отдел?

— Ако изпълнят задачата си успешно, президентът сигурно ще се съгласи. Аз също.

„Това стана доста лесно — каза си Джак. — Интересно защо.“

Доктор Камински прегледа рентгеновите снимки и се наруга за грешката си от предния ден. Изглеждаше малко вероятно, но…

Но това бе невъзможно. Не и тук. Нали? Докторът трябваше да извърши и няколко допълнителни проби, но преди това изгуби цял час, докато се свърже със сирийския си колега. Пациентът бе преместен в друга болница, разполагаща с ламинерна стая. Дори и Камински да грешеше, човекът пак трябваше да остане в изолация.

Ръсел включи крана и си поигра няколко минути, докато разбере как точно се управлява. Почуди се за какво ли го бе използвал предишният собственик, но бързо изостави мисълта. В газовите резервоари имаше достатъчно гориво, така че нямаше от какво да се притеснява. Той се върна в къщата.

Хората в Колорадо се оказаха доста дружелюбно настроени. Местният пощальон вече бе свършил работата си. Ръсел взе вестниците, за да ги прочете със сутрешното си кафе. Само след минута разбра, че пощите са голяма работа.

— Охо — възкликна тихо той.

— Какво има, Марвин?

— Никога не съм виждал подобно нещо. Запалянковците на „Викингите“ планират голямо шествие… над хиляда коли и автобуси. По дяволите — каза той. — Ще задръстят пътищата.

Ръсел обърна на седмичната прогноза за времето.

— Какво искаш да кажеш?

— За да дойдат в Денвър, ще минат по седемдесет и шеста магистрала. Ние възнамеряваме да отидем на стадиона по обяд или малко по-късно… Запалянковците ще пристигнат горе-долу по същото време.

— Шествие — какво означава това? — попита Куати. — За какво ще демонстрират?

— Не е такова шествие — обясни Ръсел. — Прилича повече на, ъъъ, парад на автомобили. Запалянковците от Минесота твърдо вярват, че ще спечелят мача. Вижте, защо не си резервираме стая до някой мотел близо да летището? Кога точно е полетът ни?

Марвин спря за момент.

— Господи, май не сме обмислили всичко както трябва.

— Какво искаш да кажеш? — попита отново Гусн.

— Времето — отвърна Ръсел. — Все пак сме в Колорадо, и то в средата на януари. Ами ако се извие нова снежна буря?

Той прегледа страницата.

— Ще имаме проблеми с придвижването, така ли?