Том Клэнси - Всички страхове

Карълайн Райън и Шарлот Банкър си размениха красноречиви погледи „Футбол!“ Кети се обърна и я видя. Госпожа Банкър използва разговора на мъжете и се отдалечи.

Кети си пое дълбоко въздух. За момент се зачуди дали тук е мястото и времето, но вече не можеше да спре. Тя остави увлечения си в разговор съпруг и се спусна върху жертвата си като ястреб.

Доктор Елизабет Елиът носеше почти същата рокля като доктор Карълайн Райън. Кройката бе малко по-различна, но еднаквите скъпи орнаменти с основание биха навели някой моделиер на мисълта, че двете дами са пазарували от един и същ магазин. Вратът на Лиз бе украсен с тройна перлена огърлица. Тя говореше с една двойка, но сякаш усети приближаващата се опасност и се извърна.

— Здравейте, доктор Елиът. Помните ли ме? — попита Кети с майчинска усмивка.

— Не. Трябва ли?

— Карълайн Райън. Не се ли сещате?

— Съжалявам — отвърна Лиз, която добре знаеше кой стои срещу нея, но не разбираше причината за срещата им. — Познавате ли Боб и Либи Холцман?

— Четох материала ви — каза Кети и пое протегнатата ръка на Холцман.

— Винаги е приятно да чуеш подобно нещо.

Холцман забеляза, че Кети едва докосна ръката му и угризенията не закъсняха. Това ли бе жената, чийто брак искаше да разруши?

— Да ви представя съпругата си Либи.

— Вие също сте журналистка, нали? — попита Кети.

Либи Холцман бе по-висока от нея. Роклята подчертаваше щедрия й бюст. „Една нейна струва колкото две мои“ — помисли си Кети и едва сдържа въздишката си. Либи имаше гърди, върху които всеки мъж мечтаеше да положи глава.

— Преди година-две сте оперирали един мой братовчед — върна й жеста Либи Холцман. — Майка му твърди, че сте най-добрият хирург в света.

— Благодаря ви. Лекарите обичат похвалите — отвърна Кети и реши, че харесва госпожа Холцман въпреки телесните й преимущества.

— Знам, че сте хирург, но се чудя, къде сме се срещали? — намеси се Лиз с напълно безразличен тон.

— В Бенингтън. Аз бях първокурсничка, а вие преподавахте политология.

— Така ли? Изненадана съм, че ме помните.

Тонът й твърдеше точно обратното.

— Да. Нали знаете, че медиците първокурсници са ужасно натоварени — усмихна се Кети. — Трябваше да се съсредоточим върху важните дисциплини. А незначителните изпити и без това се вземаха лесно.

— Никога не съм пускала лесно на изпит — отвърна Лиз, без да променя изражението си.

— Разбира се, че пускахте — усмихна се още по-широко Кети. — Трябваше само да повторим лекциите ви дума по дума.

Боб Холцман се изкуши да отстъпи крачка назад, но не помръдна от мястото си. Жена му улови сигналите по-бързо от него и очите й се разшириха от изненада. Току-що бе избухнала война, която обещаваше да бъде жестока и кървава.

— А какво стана с доктор Брукс?

— С кого? — попита Лиз.

Кети се обърна към семейство Холцман.

— През седемдесетте години времената бяха други, не мислите ли? Доктор Елиът току-що се бе дипломирала, а във Факултета по обществени и политически науки се ширеха доста радикални настроения. — Тя отново се обърна към жертвата си: — Не може да сте забравили доктор Брукс и доктор Хамингс! Къде по-точно се намираше къщата, която деляхте с тях?

— Не помня.

Лиз се опита да запази самообладание. Всичко скоро щеше да свърши. Но точно сега не можеше да се оттегли.

— Не беше ли близо до общежитията? На трите ъгъла? Викахме им „Марксисткото братство“ — обясни през смях Кети. — Брукс никога не носеше чорапи. При това във Върмонт! Сигурно постоянно е бил хремав. А Хамингс пък си миеше косата само на Великден. Въобще целият факултет бе страхотен. Разбира се, после доктор Брукс отиде в Бъркли и вие го последвахте, за да довършите доктората си. Предполагам, че сте обичали съвместната работа. А какво става сега с Бенингтън?

— Всичко е както обикновено.

— Никога не ходя на събиранията със съученици — каза Кети.

— Аз също не съм била там повече от година — отвърна Лиз.

— И все пак какво стана с доктор Брукс — настоя Кети.

— Мисля, че сега преподава във „Васар“.

— О, значи не сте му загубили дирите? Предполагам, че все още тича подир всяка срещната фуста. Винаги е бил радикално настроен. Често ли се виждате?

— Не сме се срещали вече две години.

— Постоянно се чудехме какво толкова намирате в тях — забеляза Кети.

— Хайде, Карълайн, надали някоя от нас тогава е била девица.

Кети отпи от шампанското си.

— Вярно е, че времената бяха радикални и вършехме доста глупости. Но аз имах късмет. Омъжих се за Джак и той ме направи почтена жена.