Том Клэнси - Всички страхове

— Не бях помислил за това.

— А как е бил натоварен?

— Сложиха го на една дървена… платформа.

— Искаш да кажеш палет? С кран ли го вдигнаха?

— Точно така — отвърна Гусн.

— Имаме късмет. Ела, ще ти покажа.

Ръсел поведе приятеля си навън на студа. След две минути стигнаха до един от хамбарите, в който се виждаше малък ръждясал кран, работещ с пропан. Единствената трудност бе, че пътечката до хамбара бе затрупана със сняг, под който имаше заледена кал.

— Чувствителна ли е бомбата?

— Бомбите по принцип са много крехки устройства, Марвин — забеляза Гусн.

— Да, предполагам, че е така — разсмя се Ръсел.

В Сирия бе точно с десет часа по-рано. Доктор Владимир Моисеевич Камински по навик бе започнал работа по-рано. Той бе професор от Московския държавен университет, изпратен в Сирия, за да преподава по специалността си — респираторни заболявания. Професията не му даваше много поводи за оптимизъм. Както в Съветския съюз, така и тук, в Сирия, най-често срещаното заболяване бе рак на белите дробове. Той лесно можеше да се предотврати, но не се лекуваше.

Първият пациент за деня му бе изпратен от един колега, когото Камински много уважаваше. Лекарят бе следвал във Франция и по правило му изпращаше само интересни случаи.

Владимир Моисеевич отвори вратата на чакалнята и видя добре сложен мъж на около тридесет години. Лицето му обаче бе посивяло и изпито. Първата мисъл на Камински бе „рак“, но той не обичаше да бърза с изводите. Можеше и да е нещо друго. Нещо заразно. Прегледът продължи повече от обикновено. Той направи няколко рентгенови снимки и допълнителни проби. Но докато чакаше резултатите, го извикаха в съветското посолство.

Кларк трябваше да употреби всичките си запаси от търпение, но все пак успя да изчака три дни, преди да се обади на Холцман. Джон излезе от дома към осем и половина вечерта и отиде до една бензиностанция. Каза на момчето да напълни резервоара — мразеше да го прави сам — и отиде до телефона.

— Да — вдигна домашния си телефон Холцман.

Кларк не се представи.

— Успя ли да провериш фактите?

— Да. Повечето от тях. Изглежда, че си прав. Неприятно е да те лъжат, нали?

— Кой?

— Аз й викам Лиз, а президентът Елизабет. Искаш ли да ти бутна и нещо гратис? — попита Холцман.

— Разбира се.

— Приеми го като знак на добра воля от моя страна. Фаулър и тя са доста близки. Никой досега не го е съобщил, защото смятаме, че хората няма нужда да го знаят.

— Добре сте го измислили — забеляза Кларк. — Благодаря. Дължа ти услуга.

— Пет години.

— Ще бъда на твое разположение.

Кларк окачи слушалката. „Е — каза си Джон, — така си и мислех.“ Той сложи нова монета в телефона. Имаше късмет още на първото позвъняване. Обади се женски глас.

— Доктор Карълайн Райън?

— Да, кой се обажда?

— Името, което искахте да знаете, госпожо, е Елизабет Елиът. Президентската съветничка по националната сигурност.

Кларк реши да не казва другото сведение на Холцман. Нямаше нужда.

— Сигурен ли сте?

— Да.

— Благодаря ви — каза тя и прекъсна връзката.

Кети отново бе пратила Джак да си легне рано. Той се държеше разумно. „Е, защо трябва да се изненадвам — запита се тя. — Нали се е оженил за мен?“

Времето не бе много подходящо за действие. Само преди няколко дни Кети смяташе да отклони поканата за официална вечеря, като се оправдае с работа. Но сега… „Как да постъпя?“

— Здрасти, Берни — поздрави Кети Райън, докато си миеше ръцете както обикновено чак до лактите.

— Здравей, Кет. Как върви?

— Доста по-добре, Берни.

— Наистина ли? — попита доктор Кац и пусна чешмата.

— Наистина.

— Радвам се да го чуя — забеляза недоверчиво Кац.

Кети свърши с миенето и спря крана.

— Оказа се, че просто съм направила от мухата слон.

— Ами човекът, който идва да ме разпитва? — попита Кац, без да вдигне поглед от ръцете си.

— Не е бил такъв, за какъвто се е представял. Сега не мога да ти обясня. Може би друг път. Ще ми направиш ли една услуга?

— Разбира се. Каква?

— Можеш ли да поемеш процедурата ми в сряда?

— Защо, какво става?

— Утре вечер с Джак трябва да отидем на вечеря в Белия дом. Официална вечеря в чест на министър-председателя на Финландия. Можеш ли да си представиш! Процедурата е лесна. Няма усложнения. Следобед ще ти донеса епикризата. Всъщност трябва да я извърши Дженкинс, а аз само да го наблюдавам.

Дженкинс бе доста умен млад студент.

— Добре, ще те заместя.