Том Клэнси - Всички страхове

В задната част на самолета един сержант също провеждаше тренировки със сложната свързочна техника, влизаща в оборудването на VC-20B. От време на време той поглеждаше през рамо цивилния, който не спираше да говори на някаква ваза или по-точно на някаква малка зелена пръчица. „Има неща, които човек просто не му е писано да разбере“ — въздъхна сержантът. И бе напълно прав.

След двучасов полет двата гълфстрийма се приземиха обратно в „Андрюс“. Кларк събра апаратурата си и слезе, за да посрещне цивилния от другия самолет. Двамата се отправиха към колата си и заговориха:

— Разбирах ясно само част от думите ти. Една трета или може би по-малко.

— Добре, ще видим какво могат да направят техниците по въпроса.

След около тридесет и пет минути бяха в Ленгли. Оттам се насочиха към Вашингтон, за да обядват.

Боб Холцман намери съобщението на телефонния си секретар предната вечер. То бе кратко и ясно. Освен това домашният му номер не фигурираше в указателя, което още повече разпали любопитството на журналиста. В два следобед той влезе в един малък мексикански ресторант в Джорджтаун, наречен „Естебанс“. Бизнесменската тълпа явно бе приключила с обяда, защото заведението бе почти празно. Виждаха се само студенти от Джорджтаунския университет. Едно махване с ръка от дъното го насочи.

— Здравейте — поздрави Холцман и седна.

— Вие ли сте Холцман?

— Да — отвърна журналистът. — А вие сте?

— Двама симпатяги — каза по-възрастният. — Ще обядвате ли с нас?

— Добре.

По-младият стана и започна да пълни с монети джубокса, от който се носеше мексиканска музика. Холцман веднага разбра, че касетофонът в джоба му става излишен.

— За какво искахте да се срещнем?

— Писали сте няколко статии за управлението — започна по-възрастният. — Обект на тези статии е заместник-директорът доктор Джон Райън.

— Не съм писал подобно нещо — възрази Холцман.

— Който и да ви е надрънкал тези глупости, ви е излъгал. Това е клевета.

— И кой сте вие?

— Нека първо ви попитам, дали сте честен журналист?

— Какво искате да кажете?

— Ако чуете нещо напълно неофициално, ще го публикувате ли?

— Зависи от естеството на информацията. Какво целите?

— Да докажа, че са ви излъгали, господин Холцман. Доказателството обаче не трябва да бъде разгласявано, тъй като ще заплаши определени хора. Освен това ще ви докажа, че някой ви използва да удря под пояса. Искам да знам името на този човек.

— Сигурно ви е известно, че не мога да разкрия източник на информация. Това е в противоречие с моралния ми кодекс.

— Морален журналист? — каза мъжът достатъчно високо, за да надвика музиката. — Добре звучи. А закриляте ли източници, които ви лъжат?

— Не.

— Добре. В такъв случай ще ви разкажа една кратка история, при условие че никога и при никакви обстоятелства няма да я разгласявате. Съгласен ли сте?

— Ами ако открия, че сте ме подвели?

— Тогава ще имате пълното право да я публикувате. Става ли?

Журналистът кимна утвърдително.

— Но имайте предвид, че ще бъда много огорчен, ако я видя във вестниците, защото аз няма да ви излъжа. Освен това не трябва да използвате сведенията ми за свое собствено разследване.

— Искате твърде много.

— Изборът е ваш, господин Холцман. Имате репутация на умен и честен журналист. Но съществуват неща, които не трябва да бъдат разгласявани… Не, това са доста силни думи. Да речем, че определени факти трябва да останат в тайна дълго време. Години наред. Искам просто да ви кажа, че са ви използвали. Накарали са ви да пишете лъжи, с които се цели уязвяванего на определени хора. Аз не съм журналист, но ако бях, нямаше да остана равнодушен към подобни думи. Щях да се възмутя, защото съм сгрешил и защото някой ме е взел за марионетка.

— Разбрах ви. Добре, съгласен съм с условията.

— Чудесно.

За петнадесет минути Кларк разказа историята си.

— А какво стана с операцията? Къде по-точно е загинал този човек?

— Съжалявам, братко. Не си губи времето да търсиш отговор на тези въпроси. Най-много десетина души са в състояние да задоволят любопитството ти — излъга съобразително Кларк. — Но дори и да успееш да ги откриеш, те няма да говорят. Хората, които доброволно съобщават за нарушения на закона, не са чак толкова много.

— А тази жена — Зимър?

— За нея можеш да провериш почти всичко. Къде живее, къде е дрогерията й, къде е било родено детето, кой е присъствал на раждането, кой е акуширал.

Холцман погледна бележките си.