Том Клэнси - Всички страхове

— Съгласен съм. А какво става с учебните полети?

— Утре сутрин в десет.

— Идеално — изправи се Кларк. — Хей, док, не е ли време вече да свършваш. Изглеждаш изцеден.

— Май си прав. Още един час и тръгваме.

— Добре.

Ръсел ги посрещна в Атланта. Бяха дошли през Мексико Сити и Маями. Американските митничари във Флорида живо се интересуваха от наркотици, но не и от двамата гръцки бизнесмени, които отвориха куфарите си без покана. Ръсел — понастоящем Робърт Френд от Рогън, Колорадо, с шофьорска книжка за доказателство — се здрависа с тях и им помогна за багажа.

— Оръжие? — попита Куати.

— Не тук, човече. Всичко необходимо е в къщата.

— Имаше ли проблеми?

— Никакви — отвърна Ръсел, но после замълча. — Може би само един.

— Какъв? — попита Гусн, като се стремеше да не показва безпокойството си.

Той идваше за първи път в Америка, а пътуванията в чужбина по принцип не му допадаха.

— Там, където отиваме, е студено като на Северния полюс, момчета. Няма да е зле да си купите по-прилични дрехи.

— Могат да почакат — реши командирът.

Куати се чувстваше много зле. След последния терапевтичен сеанс не бе ял цели два дни. Въпреки че бе гладен като вълк обаче, гледката на храна караше стомаха му болезнено да се свива.

— Кога е полетът ни?

— След час и половина. Има време да си вземете по един пуловер. Елате с мен. Не се шегувам за времето. Там, където отиваме, температурата е нула.

— Нула? Това не е… — Гусн спря. — Имаш предвид нула по Фаренхайт 109 109 —14,55 по Целзий. — Бел.прев. .

Ръсел го погледна учудено.

— Да, разбира се. О, аз забравих. Нулата тук е съвсем друго нещо, момчета. Нула градуса е доста студеничко.

— Както кажеш — съгласи се Куати.

След час и половина те вече носеха дебели пуловери под шлиферите си. Полупразният самолет за Денвър излетя точно навреме. Тричасовият полет бе последният от поредицата. Поне за известно време. Гусн никога не бе виждал толкова много сняг в живота си.

— Едва дишам — обади се Куати.

— След един ден ще се оправиш. Вие вземете багажа, а аз ще отида да загрея колата и да я докарам.

— Само след няколко минути ще разберем дали ни е предал — каза Куати, когато Марвин се отдалечи.

— Не е — отвърна Гусн. — Той е странен човек, но е предан.

— Той е неверник. Езичник.

— Вярно, но веднъж изслуша имама в мое присъствие. Поне е възпитан. Сигурен съм, че не ни е предал.

— Ще видим — отвърна Куати и уморено се запъти към лентата с багажа. Докато вървяха, и двамата се оглеждаха за евентуални преследвачи. И по-точно търсеха вперени в тях погледи. Очите винаги издаваха всичко. Дори и за отличните професионалисти бе трудно да не гледат обекта, който следят.

Те прибраха багажа си без произшествия и се запътиха към Марвин, който вече ги чакаше. Пръв ги посрещна студът, който захапа лицата им. Нито Куати, нито пък Гусн имаха опит с толкова ниски температури. Парното в колата бе добре дошло.

— Как върви подготовката?

— Всичко е според плана, командире — отвърна Ръсел и потегли.

Арабите доста се впечатлиха от големите пространства и очевидното благополучие на страната. Озадачиха ги единствено ограниченията на скоростта по широката междущатска магистрала. Приятно ги изненада фактът, че Ръсел явно се справяше добре. Куати не очакваше толкова гладък развой на събитията, тъй като с приближаването на целта опасностите нарастваха прогресивно. Но това бе нормално.

Ранчото бе достатъчно голямо. Ръсел предвидливо се бе постарал да позатопли къщата. Куати доволно забеляза, че разположението на сградата благоприятстваше защитата й. Големите празни пространства около къщата максимално затрудняваха едно евентуално нападение. Ръсел им отключи и внесе багажа вместо тях.

— Сигурно сте доста изморени — забеляза Марвин. — Защо не си легнете? Тук сте в безопасност.

Куати послуша съвета му, но Гусн — не. Двамата с Ръсел отидоха в кухнята. За радост на Ибрахим Марвин умееше да готви доста добре.

— Какво е това месо?

— Еленско. Знам, че не обичате свинското, но, предполагам, нямате нищо против елените, нали?

— Не, но никога не съм опитвал.

— Обещавам, че ще бъде вкусно. Купих го тази сутрин от магазина. Това е храната на моите прадеди, човече. Чудесна е. Някъде наоколо живеел фермер, който ги отглеждал за продан. Утре мога да ти сготвя и телешки бизон.

— Какво пък е това?

— Кръстоска между говедо и бизон. Има ги само в Щатите. Бизоните пък са били другата основна храна на прадедите ми. Най-големите диви крави, които някога си виждал — усмихна се Ръсел. — Хубаво сухо месо. Без грам мазнина. Но еленското е най-добро, Ибрахим.